Попитах Поаро дали Джон ще бъде осъден. За моя огромна изненада той ми отговори, че напротив, било много вероятно да го оправдаят.
— Но, Поаро… — понечих да възразя аз.
— О, приятелю, нали от самото начало ви казах, че не разполагам с доказателства? Едно е да знаеш, че някой е виновен, а съвсем друго — да го докажеш. А в този случай имам изключително малко доказателства. Там е цялата беда. Аз, Еркюл Поаро, зная, но ми липсва последната брънка от веригата. А докато не намеря тази последна брънка… — Той поклати мрачно глава.
— Кога за пръв път заподозряхте Джон Кавендиш? — попитах го след около минута-две.
— А вие изобщо ли не го подозирахте?
— Не, наистина.
— Дори и след онази част от разговора, която сте чули между мисис Кавендиш и свекърва й, както и това, че не беше откровена пред журито?
— Не.
— Не събрахте ли две и две, та да се сетите, че не Алфред Ингълторп се е карал със съпругата си — спомняте си, че той упорито го отричаше при разпита, — а това трябва да е бил Лорънс или Джон. Ако е бил Лорънс, поведението на Мари Кавендиш пак си остава непонятно. Но ако, от друга страна, това е бил Джон, тогава цялото нещо може да се обясни съвсем просто.
— Значи — извиках аз, когато пред очите ми просветна — в онзи следобед Джон се е карал с майка си?
— Точно така.
— И сте го знаели през цялото време?
— Разбира се. Поведението на мисис Кавендиш можеше да се обясни само по този начин.
— И въпреки всичко вие твърдите, че той може да бъде оправдан?
Поаро сви рамене.
— Несъмнено. При полицейското разследване ще чуем доводите на прокурора, но при всички положения неговите адвокати ще го посъветват да не прибягва до защитата си. Това ще стане на самия процес. И… между другото, приятелю, искам да ви предупредя нещо — аз не трябва да се появявам на процеса.
— Какво?
— Не. Официално аз нямам нищо общо с това. Докато не намеря тази последна брънка, аз трябва да остана в сянка. Мисис Кавендиш трябва да мисли, че работя за съпруга й, а не против него.
— Струва ми се, че това ми намирисва на отбой — казах аз.
— В никакъв случай. Имаме работа с изключително умен и безскрупулен човек и сме длъжни да използуваме всякакви средства, които са по силите ни — иначе той ще ни се изплъзне. Затова именно се старая да бъда в сянка. Всички разкрития са направени от Джап, той ще се окичи и с лаврите. Ако изобщо ме призоват да дам показания — широко се усмихна той, — вероятно ще бъде в качеството ми на свидетел на защитата.
Не можех да повярвам на ушите си.
— Това е съвсем en regie25 — продължи Поаро. — Колкото и да е странно, мога да предоставя сведения, които да разрушат едно от твърденията на обвинението.
— Кое обвинение?
— Което се отнася до унищожаването на завещанието. Джон Кавендиш не е унищожавал това завещание.
Поаро беше истински пророк. Няма да се впускам в подробностите на полицейското разследване, тъй като водените разпити включват множество досадни повторения. Просто ще заявя съвсем смело, че Джон Кавендиш не прибягна до защитата си и съответно беше предаден на съда.
През септември всички бяхме в Лондон. Мари нае къща в Кенсингтън, като Поаро беше включен в общия състав.
Аз самият започнах работа във военното министерство, така че можех да ги виждам постоянно.
Седмиците минаваха една след друга, а състоянието на нервите на Поаро все повече се влошаваше. Онази „последна брънка“, за която говореше, все още не беше открита. Дълбоко в себе си се надявах това да остане така, защото какво щастие очакваше Мари, ако Джон не беше оправдан?
На 15 септември Джон Кавендиш се появи в съда Оулд Бейли, обвинен в „предумишленото убийство на Емили Агнес Ингълторп“ и се обяви за „невинен“.
Известният Сър Ърнест Хевиуедър, кралски адвокат, бе нает за негов защитник.
Мистър Филипс, също кралски адвокат, откри процеса в качеството си на прокурор.
Убийството, заяви той, било напълно предумишлено и извършено съвсем хладнокръвно. Това деяние не било нито повече, нито по-малко от едно целенасочено отравяне на една мила и доверчива жена от нейния заварен син, за когото тя винаги е била нещо повече от майка. Тя неизменно го била подкрепяла още от юношеските му години. Той и съпругата му живели в Стайлс Корт оградени от лукс, от нейните грижи и внимание. Тя била тяхната любезна и щедра благодетелка.
Той предложи да се призоват свидетели, за да се докаже как задържаният, който бил един разпуснат човек с прахоснически нрав, се намирал в крайно затруднено финансово положение и че поддържал любовна връзка с някаква мисис Рейкс, съпруга на един от близките фермери. Когато това стигнало до ушите на доведената му майка, тя го извикала на разговор в следобеда преди нейната смърт — част от произтеклата кавга била чута от свидетели. Предния ден задържаният бил закупил стрихнин от аптеката в селото, предрешен по начин, по който той се надявал да хвърли вината за престъплението върху друг човек — а именно съпруга на мисис Ингълторп, когото той ревнувал жестоко. За щастие мистър Ингълторп успял да представи алиби, което било извън всякакво съмнение.