Ала изведнъж млъкнах. Поаро нададе някакъв нечленоразделен звук, отново събори своя шедьовър от карти и като закри очите си с ръце, започна да се клати назад-напред на стола си, явно обзет от някаква остра агония.
— Боже господи, Поаро! — извиках аз. — Какво ви стана? Зле ли ви е?
— Не, не — изхриптя той. — Просто… просто… просто имам идея!
— Ох! — възкликнах аз с огромно облекчение. — Пак ли някоя от вашите „идейки“?
— О, ma foi,26 не! — откровено отвърна Поаро. — Този път това е идея гигантска! Страхотна! При това вие, приятелю, именно вие ми я дадохте!
Като ме сграбчи внезапно в прегръдките си, той ме целуна по двете страни и преди още да се съвзема от изумлението си, той вече бе изтичал навън от стаята.
В този момент влезе Мари Кавендиш.
— Какво му е на мосю Поаро? Профуча край мен, като крещеше: „Кола! В името на бога, кажете ми къде да намеря кола, мадам!“ И преди да му отговоря, той изскочи навън.
Втурнах се към прозореца. И наистина той търчеше гологлав надолу по улицата и размахваше ръце. Обърнах се към Мари и направих отчаян жест.
— Всеки момент ще го спре някой полицай. Ето го там, зави зад ъгъла!
Погледите ни се срещнаха и ние безпомощно се взряхме един в друг.
— Какво ли е станало?
Поклатих глава.
— Не зная. Строеше къщички от карти, когато изведнъж извика, че му е дошла някаква идея и хукна, което видяхте и вие.
— Е — каза Мари, — надявам се, че ще се върне за вечеря.
Ала нощта се спусна, а Поаро все още го нямаше.
ГЛАВА 12
Последната брънка
Внезапното заминаване на Поаро дълбоко ни заинтригува. Неделната сутрин вече преваляше, а от него все още нямаше и помен. Но някъде към три часа едно свирепо и продължително натискане на клаксон накара всички ни да се струпаме на прозореца, за да видим как Поаро слиза от една кола, придружен от Джап и Самърхей. Дребният човечец бе преобразен. От него се излъчваше нелепо самодоволство. С прекомерна старателност той направи почтителен поклон пред Мари Кавендиш.
— Мадам, ще ми разрешите ли да проведем малък reunion в salon? Необходимо е да присъствуват всички.
Мари се усмихна тъжно.
— Знаете, мосю Поаро, че имате carte blanche във всяко отношение.
— Вие сте невероятно любезна, мадам.
Все още с лъчезарно изражение на лицето си, Поаро ни изкомандува в дневната, като издърпваше столове за всеки.
— Мис Хауърд — тук. Мадмоазел Синтия. Мосю Лорънс. Добрата Доркас. И Ани. Bien! Трябва да почакаме малко, докато пристигне и мистър Ингълторп. Изпратих му бележка.
Мис Хауърд веднага се надигна от мястото си.
— Ако този човек влезе в къщата, аз си тръгвам!
— Не, не! — Поаро изтича при нея и започна да я умолява с приглушен глас.
Най-сетне мис Хауърд се съгласи да се върне на мястото си. Няколко минути след това Алфред Ингълторп влезе в стаята.
Когато всички се събраха, Поаро се надигна от мястото си с вид на популярен лектор и любезно се поклони пред публиката си.
— Messieurs, mesdames, както всички знаете, бях поканен от мосю Джон Кавендиш да разследвам този случай. Аз незабавно прегледах спалнята на покойната, която, по съвета на лекарите, е била заключена и следователно е била в същото състояние, в което я е заварила трагедията. Там открих следните неща: първо — късче зелен плат; второ — петно на килима до прозореца, все още влажно; трето — празна кутийка от бромиден прах. Да се заемем първо с късчето плат — намерих го закачено на резето на вратата между тази стая и стаята на мадмоазел Синтия. Предадох парчето плат на полицията, където не му обърнаха голямо внимание. Нито пък успяха да разпознаят от какво е това парче — всъщност то е било откъснато от зелен ръкавел, каквито носят хората, които обработват земя.
Настъпи известно раздвижване сред нас.
— В Стайлс е имало само един човек, който се е занимавал с това — мисис Кавендиш. Навярно тя е влязла в стаята на покойната през вратата, която я свързва със стаята на мадмоазел Синтия.
— Но вратата беше залостена отвътре! — извиках аз.
— Когато оглеждах стаята — да. Но на първо място разполагаме само с нейната дума, тъй като тя е опитала тази врата и ни уведоми, че е затворена. В последвалата бъркотия е можела спокойно да измъкне резето. Незабавно започнах да установявам истинността на предположенията си. Оказа се, че късчето плат съответствува точно на дупка в ръкавела на мисис Кавендиш. Също така, по време на установяването причините за смъртта мисис Кавендиш заяви, че е чула от собствената си стая падането на масичката до леглото. Не закъснях и с проверката на това, като поставих моя приятел мистър Хейстингс в лявото крило на сградата, точно пред вратата на мисис Кавендиш. Самият аз, придружен от полицаите, отидох до стаята на покойницата и докато се намирахме там, уж случайно бутнах въпросната масичка, но впоследствие установих, както и очаквах всъщност, че мосю Хейстингс не е чул никакъв звук. Това потвърди подозрението ми, че мисис Кавендиш не каза истината, когато заяви, че се е обличала в стаята си по време на трагедията. В действителност бях убеден, че тя съвсем не е била в собствената си стая, а се е намирала в стаята на покойната, където я заварва тревогата.