— Приятно е наистина да бъдат видени от приятелско око, макар че вероятно това е последната им седмица тук.
— Не те разбирам — изненада се Анна.
— Адвокатите на Фенстън изпратиха писмо по куриер тази сутрин, с което ми напомнят, че ако не платя цялата сума по кредита до утре на обяд, да се приготвя да се разделя с цялата колекция.
— Възнамерява да продаде всички картини едновременно? — изуми се Анна.
— Очевидно.
— Но това ми се струва изключително неразумно — продължаваше да недоумява тя. — В такъв случай ще получи много ниски цени и те няма да покрият задълженията ти.
— Да, точно затова го прави. Иска да обяви имението за продан — съобщи Арабела.
— Не е възможно — възкликна младата жена.
— Напротив. Остава единствено да се надяваме, че Накамура ще бъде зашеметен от Ван Гог. Честно казано, той е единствената ми надежда.
— А къде е творбата? — поинтересува се Анна, докато двете с домакинята минаваха в дневната.
— В спалнята на Ван Гог, където винаги е била през последните сто години, като изключим, естествено, еднодневната й екскурзия до „Хийтроу“.
Арабела се отпусна на любимия си стол край огъня, а гостенката се разходи из стаята, за да се срещне за пореден път с италианските платна от колекцията, събирана от четвъртия граф.
— Не вярвам скъпите ми италианци да имат нещо против да отпътуват за Ню Йорк — отбеляза Арабела. — В края на краищата това се е превърнало в традиция.
Анна се засмя, но не се откъсна от Тициан, Веронезе, Караваджо.
— Бях забравила колко е прекрасен този Караваджо — въздъхна тя пред платното „Сватба в Кана“.
— Като че ли се интересуваш много повече от мъртви италианци, отколкото от живи ирландци.
— Ако Караваджо беше жив днес, Джак щеше да последва него, а не мен.
— Какво искаш да кажеш?
— Убил е човек по време на пиянска свада. Последните няколко години от живота си е прекарал в бягство от град на град. Щом пристигнел някъде обаче, местните богаташи били готови да си затворят очите за това му прегрешение, стига да рисува прекрасните си картини с Дева Мария и нейния син.
— Анна, ти си направо невъзможен гостенин, седни най-после. — В този момент в стаята влезе прислужничка със сребърен поднос. Остави го на масичката до камината и започна да нарежда чашите и приборите.
— И така, скъпа — попита Арабела, — индийски или Китай?
— Така и не успях да разбера — каза младата жена, докато се настаняваше срещу домакинята, — защо не индийски и китайски, или поне Индия и Китай?
Арабела млъкна за момент. Спаси я влизането на Андрюс.
— Милейди, на вратата има куриер, който носи пакет за вас. Казах му да го остави на входа за доставчиците, но той твърди, че му е необходим вашият подпис.
— Като една съвременна Виола14 — подхвърли шеговито Арабела — ще трябва да отида и да видя какво носи сприхавият пратеник. Може би ще се наложи да му хвърля пръстен за усилието — додаде тя.
— Не се съмнявам, че красивата Оливия ще знае как да се справи — влезе в стила на шекспировата комедия Анна.
Арабела се поклони и последва Андрюс навън.
Анна съзерцаваше с възторг картината на Тинторето „Персей и Андромеда“, когато домакинята се върна весело усмихната. Но щом прекрачи прага, веднага придоби сериозен вид.
— Проблем ли има? — разтревожи се Анна, когато се извърна и видя загриженото лице на Арабела.
— Пратеникът върна пръстена ми — отговори тя. — Ела да видиш сама.
Младата жена я последва в преддверието, където завари Андрюс и помощникът му да разковават кутията от червени дъски, която се бе надявала, че повече няма да види.
— Изпратена е от Ню Йорк — отбеляза Арабела, докато разглеждаше етикетите. — Сигурно е пътувала в един самолет с теб.
— Тази кутия просто ме преследва — рече Анна.
— Излиза, че действаш по този начин на мъжете — отбеляза домакинята.
Двете наблюдаваха Андрюс как внимателно отстранява вътрешните опаковки с въздушни мехурчета и най-сетне изважда картината, която Антон бе копирал.
— Единственото добро нещо в тази история е, че ще можем да сложим обратно оригиналната рамка на истинската творба.
— А какво ще правим с това? — попита Арабела и посочи копието.
Икономът се изкашля леко.
— Разбирам, че имаш някакво предложение, Андрюс — обърна се към него господарката на дома. — Нека го чуем.