Да не би да е много лесно? — искаше да ги попита Анна. Беше стигнала до въртящия се турникет, през който бе минала тази сутрин и чиито метални лостове сега бяха изкривени и дори избити. Вероятно и това бе дело на пожарникарите, за да не се препятства по никакъв начин движението на хората и за да могат да внесат тежкото си оборудване.
Анна се почувства объркана и несигурна. Не знаеше какво да прави. Дали да не изчака колегите си? Колебанието й продължи само миг, защото гласът от мегафона се обърна направо към нея:
— Госпожо, не спирайте, не използвайте мобилния си телефон и не се обръщайте назад.
— Накъде да вървим? — обади се някой около нея.
— Към ескалатора, който води надолу, през търговския комплекс и колкото се може по-далеч от сградата.
Анна се присъедини към тълпата освирепели от изтощение чиновници, които стъпваха на лентата на ескалатора. Остави се да я отведе до подземния етаж, и оттам се прехвърли на другия, който я изведе на улицата, точно на мястото, където много често с Тина и Ребека обядваха под звуците на оркестър. Сега тук нямаше нито музиканти, нито звуци на цигулка, чуваха се единствено лаещите команди на човека с мегафона:
— Не се обръщай! Не се обръщай! — Нареждане, на което Анна не се подчини, но както предрече гласът, това само я забави. Така се разстрои от видяното, че се строполи на колене и започна да повръща неудържимо. Увиснали на жиците някъде към деветия етаж висяха трупове на нещастници, предпочели бързата смърт пред агонията на мъчителното горене.
— Изправете се, госпожо, продължавайте напред!
Анна се изправи неуверено на крака и с олюляване продължи напред. Направи й впечатление, че никой от униформените мъже наоколо не гледа в очите бягащите от сградата, не си правеше и труда да отговаря на каквито и да е въпроси. Предположи, че така е по-добре за всички тях, които бързаха да напуснат час по-скоро. Дузина мъже от специалния отряд забързано тикаха висока количка за пране по посока на Северната кула. Тя се отдръпна, за да им направи път, и когато минаха покрай нея, надникна вътре — пожарникарски секири, кирки, въжета, шлемове бяха нахвърляни безразборно. Продължи напред и докато минаваше покрай книжарницата „Бордърс“, хвърли поглед на витрината. Най-отпред беше изложен последният бестселър „Изгряването на Валхала“.2
— Не спирайте, госпожо — подканиха я отново.
— Накъде? — безпомощно попита тя.
— Все едно, само не спирайте.
— В каква посока?
— Няма значение, само да е по-далеч от кулата.
Анна изплю последните остатъци от храната, които бяха останали, след като повърна, и продължи да крачи напред. Когато стигна в края на площада, се размина с противопожарни коли и линейки, около които се суетяха пострадали и медицински екипи. Реши, че няма смисъл да им губи времето. Най-сетне стигна улицата и вдигна очи към покрита с пепел и прах табела. Успя да различи само „кметство“. Едва сега се затича, като постепенно ускоряваше темпото. Скоро започна да застига и задминава хора, които бяха напуснали кулата преди нея. По едно време до слуха й достигна странен непознат тътен, който с всяка следваща секунда се засилваше и се превръщаше в грохот. Ней се искаше да поглежда назад, но знаеше, че няма да издържи и ще се обърне, и наистина го направи.
Като вцепенена наблюдаваше как Южната кула се сгромолясва пред очите й, все едно бе изградена от бамбук. За секунди небостъргачът се стовари на земята и планина от прах, цепел, парчета и отломки се надигна подобно на гъба към небето, последвана от стълб пламъци и дим, който се поколеба за части от секундата, след което се спусна по улиците наоколо й погълна всичко по пътя си.
Анна се затича със скорост, каквато не помнеше да е постигала някога, знаейки чудесно, че няма начин да избяга. Беше въпрос на секунди безмилостният змиеподобен стълб да погълне и нея. Нямаше никакво съмнение, че е настъпил последният й час. Дано само да стане бързо.
С широко отворени очи Фенстън наблюдаваше от един офис на Уолстрийт какво става с двете кули на Световния търговски център. Направо не можеше да повярва на очите си, когато видя как вторият самолет влетя директно в корпуса на Южната кула.
Докато мнозинството нюйоркчани се тревожеха как да помогнат на приятелите, роднините и колегите си в този трагичен за Америка момент, Фенстън имаше една-единствена мисъл.
Двамата с Липман бяха пристигнали на Уолстрийт за среща с клиент минути преди първият самолет да се блъсне в Северната кула. Фенстън напусна мястото на срещата и прекара останалия един час в телефонна кабина, опитвайки се да се свърже с един определен номер. Лошото бе, че отсреща никой не отговаряше. Липман правеше същото с мобилния си телефон.