— Както виждате, аз също съм в състояние да припиша работата на един автор на някой друг. — Смехът премина в аплодисменти. Анна с изненада установи, че той не откъсва очи от нея. — Нашият велик град също е създал свой голям специалист в областта на разпознаването на авторите, който сега живее в Ню Йорк. Преди няколко години, когато и двамата бяхме студенти, често спорехме до късно нощем чия е тази картина. — Рафаел отново се беше върнал на екрана. — След лекции се срещахме на любимото си място… — Той отново впи поглед в Анна. — В „Коскис“, където от достоверен източник знам, че вие продължавате да се събирате. Обикновено се срещахме към девет след вечерната лекция. — Вниманието му отново се насочи към екрана и темата. — Това е „Мадона с карамфили“, съвсем наскоро закупена от Националната галерия в Лондон. Мненията на специалистите по Рафаел са разделени, но и мнозина от тях се питат каква е причината да има толкова много произведения на една и съща тематика от един и същи автор. Според някои много от тях са по-скоро от школата на Рафаел или по-скоро „по Рафаел“.
Антон отново се обърна към аудиторията и забеляза, че мястото в края на втория ред вече е празно.
Анна пристигна в „Коскис“ пет минути преди посоченото време. Само много внимателен студент можеше да забележи, че лекторът тази вечер се отклони за няколко минути от стройно подредената лекция, за да й съобщи къде да се срещнат. Тя трудно можеше да сбърка страха в очите на Антон. Но и само човек, живял в полицейска държава, знаеше какво означава той.
Анна огледа помещението, което не се беше променило кой знае колко от студентските й години. Същите пластмасови маси и столове, а вероятно сервираха и същото тръпчиво вино, което не ставаше за износ. Мястото никак не беше подходящо за преподавател по перспектива, още по-малко за търговец на картини от Ню Йорк. Тя поръча две чаши наливно червено.
Още помнеше колко много й харесваше да прекарва вечери наред тук в обсъждане на предимствата и качествата на Константин Бранкузи8 и на „Ю Ту“, на Джон Ленън и Том Круз. След това по целия път към вкъщи трябваше да смуче ментови бонбони, за да не подуши майка й, че е пушила и е пила няколко глътки алкохол. Баща й знаеше и само с намигване посочваше зад коя врата е майка й.
Спомни си и първия път, когато се любиха с Антон. Беше им толкова студено, че не посмяха да свалят палтата си, и когато всичко свърши, Анна дълго време се чуди заслужава ли си да го направи пак. Вероятно никой не беше обяснил на Антон, че на жената й трябва малко повече време, за да стигне до оргазъм.
Вдигна очи и видя фигурата на висок мъж да приближава към нейната маса. За миг се усъмни дали беше Антон. Човекът беше облечен със сив войнишки шинел, който очевидно не му беше по мярка, с увит около врата дълъг вълнен шал, а на главата си беше нахлупил кожена ушанка, покриваща ушите му. Много подходящо облекло за нюйоркската зима, бе първата мисъл, която й мина през ума.
Антон се настани на стола срещу нея и свали шапката си, но нищо друго. Единствената печка в това заведение беше в другия край на помещението.
— Картината при теб ли е? — попита Анна нетърпеливо.
— Разбира се — увери я той и отпи от виното си. — Не е напускала ателието ми през всичкото време, тъй като и най-разсеяният ми студент щеше да забележи, че това изобщо не е моят стил. Честно казано, ще се отърва от нея с най-голямо удоволствие. Бил съм в затвора и за далеч по-малко провинение. Не съм мигнал през последните четири дни. Дори жена ми започна да се съмнява, че нещо не е наред.
— Съжалявам — извини се Анна, докато го наблюдаваше как си свива цигара. — Не трябваше да те излагам на такъв риск, и ми е ужасно неприятно, че ще трябва да те помоля за още една услуга. — Антон настръхна; но все пак реши да изчака да чуе за какво става дума. — Спомена ми, че при теб има осем хиляди долара от парите, които изпращам на мама.
— Така е. Повечето румънци пазят пари в брой под дюшеците си, в случай че правителството внезапно се смени.
— Искам да ми заемеш част от тях. Ще ти ги върна веднага щом се прибера в Ню Йорк.
— Парите са си твои, Анна. Можеш да разполагаш с всеки цент от тях.
— Не, на майка ми са, но не й казвай, моля те, за да не реши, че имам финансови затруднения, защото ще започне да продава мебелите.
Антон не се засмя, както очакваше.
— Наистина имаш финансов проблем, нали?
8
Константин Бранкузи (1876–1957) — румънски скулптор, една от емблематичните фигури на съвременното авангардно изкуство. — Б.пр.