Филипа Грегъри — Аферата „Зелда“
На Антъни
Едно
Въпросът между тях, сам по себе си неразрешим, остана нерешен. Неувереността им: неговата и нейната, и присъщата неразрешимост на връзката им, се издигаха между тях като стена… като скала… като..
Изобел се откъсна от клавиатурата и се допита до синонимния речник до нея на бюрото.
Като бариера, бастион, крепостна стена, дига, вал… Като непробиваема крепостна стена, като непревземаем бастион, като бастион, като крепостен вал…
Тя се поколеба. Съпругът й подаде русата си глава през вратата на кабинета й.
— Не можеш ли да си вземеш почивка за обяд сега? — попита той жално.
Тя погледна часовника си. Още нямаше един часа, но състоянието на Филип налагаше той да получава малки порции храна, но редовно, и ако Изобел не ги осигуреше, той огладняваше и ставаше раздразнителен.
— Какво ни е оставила госпожа М.? — попита тя, като стана от бюрото си и хвърли поглед назад към екрана, мислейки разсеяно за супа и бариера, бастион, крепостна стена и крепостен вал.
— Отново супа и хлебчета — каза той. — Но я помолих да купи пържоли за вечеря.
— О, добре — каза тя, без да го чува.
Кухнята беше приятна стая с украсени с бродирани клонки завеси и дървени шкафове. От прозореца над умивалника се разкриваше гледка нагоре по хълма зад къщата — зеленото разклонение на разположената в Кент част от Уийлд[1], сега обрасло с ярка пролетна растителност. До печката „Ага“ бе поставена тенджера, пълна с домашно приготвена супа. Филип гледаше как Изобел я сложи на котлона и извади хлебчетата, от кутията за хляб.
— Аз ще сложа масата — предложи той.
Когато Изобел занесе купичките до масата, откри, че той е забравил ножа за сирене, нямаше и сол. Тя ги донесе, без да се подразни, все още размишлявайки за бастиона, крепостната стена или крепостния вал.
— Търсиха те два пъти по телефона, докато работеше — каза Филип. — Някой от издателите ти, записах името. И Трой.
— Какво искаше Трой?
— Това е такова нелепо име — отбеляза той. — Мислиш ли, че родителите му наистина са го кръстили Трой? Или са го нарекли Тревър и оттогава се опитва да го преживее?
— На мен ми харесва — каза тя. — Отива му.
— Понеже никога не съм имал честта да го срещна, не мога да потвърдя. Но името е нелепо.
— Както и да е — каза Изобел търпеливо. — Какво искаше?
— Нали не си представяш, че би ми казал? — запита той. — Аз съм просто вестоносецът, телефонистът. Служителят на рецепцията в хотел „Литература“.
— „Hotel des Lettres“[2] — предложи тя и беше възнаградена от блясъка на усмивката му.
— Tres belles[3]
Настъпи кратко мълчание: той се пресегна през масата и стисна ръката й.
— Извинявай — каза кратко.
— Болки и проблеми? — попита тя.
— Малко.
— Защо не си полегнеш?
— Разполагам с остатъка от живота си за лежане — сопна се той. — Това е едно от нещата, които трябва да очаквам. Прогресираща инвалидност, или, както би казала ти: едно хубаво полягване. Не изгарям от желание да избързвам с това.
Изобел сведе глава над купичката си със супа.
— Разбира се, че не — каза тя тихо. — Съжалявам.
Филип пусна лъжицата в празната си купичка и дояде хляба си.
— Мисля, че ще отида да си направя разходката — каза той. — Да се поразтъпча.
Тя хвърли поглед навън към чистите небеса. Къщата им се намираше в една падина на Уийлд: той имаше избор — да тръгне нагоре към билото или надолу към селото.
— Може да отидеш пеш до кръчмата, а аз мога да дойда с колата да те взема оттам по-късно — предложи тя.
— Искаш да кажеш, за да не се налага да се натоварвам с изкачването?
Изобел мълчеше.
— Това ще е хубаво — каза той неохотно. — Благодаря ти. След около час?
Тя кимна.
Той стана от мястото си до масата и въздъхна, раздразнен от усилието, когато трябваше да се раздвижи. Отиде до „буркана за домакинството“, който тя пълнеше с пари, и си взе банкнота от десет лири. Тя го загледа как пъха спечелените от нея пари в джоба на памучните си панталони.
— Ще се видим по-късно, към два и трийсет следобед — каза той и излезе.
Изобел стана и сложи чиниите в съдомиялната. За миг погледна отражението си в прозореца над умивалника. Едва се позна. Чертите си бяха открай време същите: силно очертана костна структура, големи сиви очи, но тъгата и разочарованието бяха вдълбали бръчки около очите и устата й. За миг прекъсна работата си, загледана в бръчките около очите си и гънките, които ограждаха от двете страни устата й. Би могла да ги нарече „линии на смеха“, но в последните три години не се беше смяла много. В ума си чу Филип да казва, толкова рязко: „Прогресираща инвалидност; или, както би казала ти: едно хубаво полягване“.
1
Уийлд — област в Югоизточна Англия. Пресича графствата Съсекс, Хемтиър, Кент и Съри. Има три отделни части: състоящия се от пясъчник „Висок Уийлд" в центъра, глинестия „Нисък Уийлд“ в периферията, и Хребета Грийнсанд, който се простира около северната и западната част на Уийлд и включва най-високите му точки. Някога Уийлд е бил покрит с обширни гори, и името му, от староанглийски произход, означава гориста земя. Названието се използва и днес. — Б. пр.
2
(фр.) — „Хотелът (домът) на буквите“. В случая има игра на думи, тъй като „