— Донякъде — каза тя. — Написах още няколко разказа, а после истински роман. После забременях. Бях толкова развълнувана и щастлива от това. Филип настоя да напусна работа веднага, но аз си мислех да работя, докато навляза в петия месец. Винаги сме имали пари в изобилие, не беше заради парите. Преработвах доктората си за публикуване. Исках да приключа, преди да дойде бебето.
Изобел замълча за момент.
— Изгубих бебето — каза тя. — Причината не беше в това, че работех, просто такива неща се случват. Но не заченах отново. Опитвахме. Посетихме специалист. Но докато се надявахме, че положението ще се оправи, майката на Филип почина и затова се отказахме. Започнах да преподавам. Получих назначение в моя университет. Бях млада и здрава, а Филип беше по-възрастен от мен, но въпреки това много здрав и силен. Мислехме, че някак ще се случи от само себе си по-късно. Не стана.
Тя продължи по-ведро:
— Публикуваха първия ми роман. Това беше най-прекрасният момент. Започнах работа по втория. Филип се държеше невероятно насърчително и отзивчиво. Препрочиташе написаното от мен всяка вечер и поправяше граматиката и правописа. Имаше навика да носи ръкописа в офиса си и да поръчва на секретарката си да ми го препише. Вторият роман, „Дни на бунт“, спечели наградата „Стивънс“.
— Спомням си как го четох — каза Трой. Помнеше, но не каза, че го беше чел като осемнайсетгодишен студент в първи курс. Изобел е била в началото на трийсетте си години. — Беше книга на годината, нали? Всички говореха за него.
— Да — каза тя. — Беше невероятно. Изведнъж всички искаха да говорят с мен, журналистите звъняха непрекъснато и ме питаха за какво ли не, участвах в предавания за книги и всякакви такива неща. Беше чудесно. Филип ме посъветва да се откажа от преподаването и да се съсредоточа върху писането си, и аз го направих. Всичко започна тогава. Имаше няколко месеца, в които ме канеха навсякъде, партита и литературни фестивали — за една нощ внезапно се превърнах в звезда.
Тя въздъхна.
— И точно тогава, когато всичко вървеше толкова добре, Филип се разболя. Отначало приличаше на грип — той остана в леглото за няколко дни и си мислехме, че не е нищо сериозно. После температурата му започна да се покачва непрекъснато и той получи лек припадък, нещо като епилептичен пристъп. Беше ужасяващо, повиках линейка и го откараха в болницата. Мислеха, че е само гърч от температурата, но го задържаха за изследвания. Резултатите от кръвните тестове излязоха, и там решиха, че е някаква вирусна инфекция, която не могат да излекуват, просто трябвало да се оправи от само себе си.
Тя въздъхна отново.
— Но това така и не стана. Той се върна на работа, но се уморяваше толкова, че не можеше да изкарва работния ден докрай. Заспиваше следобед и секретарката му се опитваше да го прикрива. После припадна на работа и трябваше да се прибере вкъщи и да постъпи отново в болница. Същото нещо. Обостряне на вирусна инфекция. Вероятно вече била увредена имунната система. С времето може би състоянието му щяло да се подобри. Можеше да се възстанови, а може би не. Никой не знаеше. Това беше най-лошото. Съветвахме се с най-добрите специалисти в страната, а те не знаеха.
— И? — подтикна я Трой.
— Той напусна работа, от компанията му платиха много добре. Решихме да заживеем в провинцията, близо до мястото, където беше израсъл. Купихме къщата, беше малко занемарена — ферма, взехме я евтино и я стегнахме. Свърших голяма част от работата по обзавеждането, а в дните, когато беше добре, Филип ми помагаше. Но непрекъснато беше уморен.
Намерихме нов специалист, който каза, че според него състоянието вероятно е причинено от алергия. Но веднъж започнало, то беше прогресиращо, и водещо до инвалидност. Но и той не можеше да направи нищо. Филип прие факта, че състоянието му няма да се подобри и че няма да се върне на работа. Моята кариера му доставяше голямо удоволствие, а тя продължаваше да се развива добре — Изобел помълча. — Понякога си мислех, че в къщата ни има място само за един успял човек. Че моята звезда изгря, а после тази на Филип помръкна. Сякаш той нямаше какво друго да прави, освен да боледува.
Тя поклати глава.
— Знам, че е глупаво. Той е много болен. Просто нямахме късмет — пое си дъх. — Както и да е, кариерата ми се превърна във всичко за нас. Нямаме деца, нямаме близки, дори нямаме много приятели. Единственото нещо, което споделяме, хобито ни, ако щеш, са книгите на Изобел Латимър. Винаги ги обсъждаме, винаги разглеждаме заедно кориците и анотациите, и графика на издателите, и рецензиите. Това е главният ни интерес. Това е единственият ни интерес. Ето защо никога не бих могла да се прибера у дома и да кажа на Филип, че хонорарите са станали по-ниски или че издателите вече не искат книгите ми. Ще бъде все едно да се разболее отново, съвсем отначало. Книгите са това, което правим, сега, когато няма нищо друго за правене.