На гарата беше дошъл да я посрещне Мъри, не господин М., когото беше очаквала, не Филип, което щеше да е мило, а Мъри.
— Филип прекали снощи — каза той. — Дайте, ще ви я нося.
— Мога да я нося, благодаря — каза тя, като стисна здраво чантата и на практика я издърпа от протегната му ръка.
Тръгнаха заедно към колата, колата на Изобел, и Мъри й отвори пасажерската врата. Изобел се поколеба за момент, мислейки си, че предпочита сама да кара колата си, но сметна, че би било ненужно невежливо да настоява.
— Болен ли е? — запита тя, с глас, натежал от вина. — Да не се е преуморил?
— Само малко. Стори ми се отпаднал на закуска, затова го изпратих обратно в леглото — той й затвори вратата и заобиколи до шофьорското място.
— Боли ли го нещо? — попита Изобел веднага щом Мъри седна на шофьорското място.
— О, не. Щях да се обадя на лекаря, ако беше зле. А и Мели е с него.
Мъри запали двигателя и излезе от паркинга. Караше по-добре от Филип, с небрежна увереност, която дразнеше Изобел. Държеше волана само с една ръка, другата беше отпусната върху лоста за скоростите. Кафявите му очи се стрелкаха от пътя напред към огледалото с постоянно, привично движение.
— Той не бива да се натоварва толкова — каза Изобел раздразнено. — Не може да излиза през повечето вечери, както прави напоследък. И вече не си почива следобед, нали?
— Намерил е нещо, което го интересува — каза Мъри миролюбиво. — Заел се е усърдно с плувния басейн и сам избира да върши повече, отколкото досега. Бих предположил, че ще сте доволна.
— Разбира се, че съм доволна — сопна се Изобел. — Но не и когато го насърчавате да остава навън до късно и да се претоварва. Той не е здрав човек. Не може да се придържа към вашето темпо. Ако ви трябва човек, с когото да играете дартс и да пиете по цяла нощ, добре е да си намерите друг приятел. Филип просто не може да се справи.
Мъри кимна, забави скоростта, когато стигна до едно кръстовище, и потегли, давайки газ, като прецени точно пролуката в трафика.
— През последните няколко дни той е по-добре, отколкото от месеци насам — отбеляза. — Сам ми каза колко добре се чувства.
— Не сте били тук преди няколко месеца — каза Изобел, опасно близо до грубостта. — Затова не мисля, че можете наистина да коментирате. Но аз бях. Гледах го и се грижех за него още от началото на това заболяване и познавам признаците. Той се напряга твърде много, и сега е прекалил. Ако си бях у дома, нямаше да му позволя.
Мъри не казваше нищо и гледаше пътя.
— Трябваше да ми кажете — каза Изобел.
— Телефонирах ви — каза Мъри тихо. Натисна спирачки на едно кръстовище и пусна друга кола да мине, а после даде газ и гладко навлезе в платното към дома на Изобел.
— Какво?
— Наистина ви телефонирах. Тази сутрин в хотела. За да ви кажа, че той не е добре, да се посъветвам с вас какво трябва да се направи. Мели каза, че ще искате да узнаете веднага, затова ви позвъних.
— О! — каза Изобел.
Мъри й отправи мила, почти нежна усмивка.
— Казаха, че не сте там. Че не сте регистрирана като гостенка. Казаха, че не сте била регистрирана и миналата седмица, когато се предполагаше, че сте отседнала там, за да преподавате.
— Сигурно има някаква грешка — каза бързо Изобел.
Мъри даде мигач и зави в алеята към къщата на Изобел.
Обърна кафявите си очи към нея, в усмивката му се долавяше нотка на дяволитост.
— О, предполагам — каза той. — Тези големи хотели могат да бъдат ужасно неорганизирани, нали?
— Да — каза Изобел. — Трябваше да проверят хубаво.
Мъри кимна. Спря колата, натисна спирачката и изключи мотора. Отново насочи към Изобел онази ленива, властна усмивка. Зачака въпроса й.
— Казахте ли на Филип? — попита тя съвсем непринудено. — Че не сте успели да се свържете с мен?
Мъри отвори вратата на колата.
— О, не — каза той. — Защо да го правя? Знаех, че ще се приберете у дома. Не исках да го тревожа, когато беше доста отпаднал. Сам реших какво да направя. Не повиках лекар. Изпратих го обратно в леглото да си почива. Не му казах, че не мога да се свържа с вас. Не казах и на Мели. Премълчах си. Мисля, че просто ще си мълча за това. Ще продължавам да си мълча за това.