Най-малкото на теория Изобел можеше да остави Зелда да потъне без следа.
Но на практика?
Изобел си помисли, че животът й се бе изместил доста рязко от обстановката и сюжета на роман от Изобел Латимър към този на Зелда Виър. В един роман на Латимър всичко винаги бе свързано с правенето на избор: да се пребориш с привидността, с фалшивите цели на мимолетните желания, за да правиш истински, морално обосновани избори. В романа на Зелда всичко беше фокусирано върху фасадата, върху желанията и тяхното удовлетворяване. Напълно естествено, историята на Зелда включваше възможности за разочарование, извратеност, поквара. Изобел видя за първи път, че можеше да избере да живее живота си в която и да е от двете територии. Можеше да избере да бъде героиня на Изобел Латимър: жена, която отбягва блясъка и сексуалните удоволствия и избира вместо това дълга и по-висшия морален живот. А можеше да бъде и героиня на Зелда Виър, която казваше, че най-важното нещо на света е да признаеш и приемеш собствените си желания и да се стремиш към сбъдването им. Но Изобел осъзна и друго, също за първи път — че романът на Зелда Виър беше обратната страна на романа на Изобел Латимър: негова сянка.
Изобел разбра, че в това да живее живота си и да пише творбите си именно по този определен начин, винаги бе имало скрито, несъзнателно усещане за обратната страна. В един роман на Латимър ставаше дума за отхвърлянето на всичко, което един роман на Виър вадеше на преден план, може би дори отричане на неговата привлекателност. Навярно дори бягство от тези неща, в ужас от тяхната привлекателност. Самата Изобел, в новооткритата си способност да пише и двата вида романи, да живее два противоположни живота, да бъде две напълно различни жени, се бе довела до момента на решението. Каква книга би трябвало да напише? Какъв автор би трябвало да бъде? Кой живот би трябвало да води? Каква жена беше тя?
В понеделник сутринта Изобел беше събудена от неприятен шум — някакъв мъж кашляше и се опитваше да прочисти гърлото си пред прозореца на спалнята й. После високо засвири радио, и двама мъже започнаха да си подвикват. Филип дръпна завесите в спалнята, възкликна доволно: „О, хубаво. Много подраниха!“, и забързано слезе долу да посрещне работниците.
Шумът продължи цял ден. Първо трябваше да изкопаят основата за стените на пасажа между къщата и басейна, бяха докарали и багер за басейна в обора. Подвикваните наставления и стърженето, с което багерът „захапваше“ горния слой на почвата, а после — песъчливата скала, дойдоха в повече на Изобел, която се опитваше да завърши трета глава от новия роман на Зелда Виър в кабинета си. На обяд се оплака на Филип, че й е невъзможно да мисли.
— Не можеш да направиш омлет… — каза той равнодушно.
Мъри, който обядваше с тях, вдигна поглед от пилешкото в доматен сос, което госпожа М. беше сготвила.
— Какво?
— Добре позната фраза — каза рязко Филип.
— На мен не ми е позната — каза Мъри.
— Толкова е шумно — каза Изобел. — И сякаш няма край.
— Първо да изясним едно — каза Мъри решително. И двамата млъкнаха и зачакаха да чуят какво ще каже. — Какво имате предвид с това: „Не можеш да направиш омлет“?
Изобел се усмихна:
— Това е изказване, приписвано на Наполеон Бонапарт. Твърди се, че това са негови думи — не можеш да направиш омлет, без да счупиш яйцата. Идеята е, че всяко хубаво нещо си има отрицателни страни.
Мъри кимна.
— Схванах. А Наполеон Бонапарт е бил…?
Изобел се сепна за миг.
— Не знаете ли?
Мъри направи смутена гримаса.
— Това да не е углавно престъпление? Много съм невеж, нали?
— Не — каза Изобел припряно. — Защо ви е да знаете това?
— Един коняк носи неговото име — каза Филип утешително. — Сигурно го знаеш.
— Но кой точно е бил той?
— Бил е владетел на Франция — каза Изобел уклончиво. Изправена пред необходимостта да обясни подробно, откри, че самата тя беше малко несигурна. — Дошъл на власт по време на Френската революция, края на осемнайсети, началото на деветнайсети век, и превърнал Франция в империя, начело със самия него като император. Възнамерявал да завладее цяла Европа и бил победен на изток от руснаците, и от Англия в битката при Трафалгар, от адмирал Нелсън.
— Чувал съм за него! — възкликна Мъри, доволен да разпознае нещо в тази история.