— Мъри — каза Изобел настойчиво, докато той отваряше вратата. Той спря за миг на прага и се обърна към нея, с лице, стоплено от внезапен интерес, с блеснали тъмни очи.
— Какво? — попита той.
Както беше по чорапи, Изобел тръгна на пръсти към него и вдигна умолителен поглед към лицето му.
— Къде са ми обувките?
Той сведе бавно, като любовник, лице към нейното. Тя почувства дъха му по устните си. Лицето му се приближи още повече. Изобел затвори очи, предусещайки докосването му, вдишвайки мириса му. Той спря само на милиметри от целувката, с устни, почти докосващи нейните, и прошепна:
— Взех ги.
После затвори входната врата, оставяйки я сама в антрето; и си тръгна.
Изобел се върна в кабинета и седна пред празния екран. Взря се в сивотата и откри, че е неспособна на каквато и да е мисъл. Разговорът с Мъри беше толкова чудноват, толкова неочакван, че нямаше нищо, което би могла да анализира. Беше като събитие, случило се на някой друг, или случка насън. Изобел имаше чувството, че няма за какво да се залови, за да открие някакъв смисъл в него.
Явно сега Мъри имаше вече мнение за нея и отношения с нея, които не бяха под неин контрол. Вече беше изразил гласно подозрения относно поведението й в Лондон, знаеше, че тя мами Филип, макар да не знаеше какво точно прави или къде ходи. Беше станал съзаклятник в тази измама и от този момент нататък Изобел се измъчваше от опасното усещане за споделена с него тайна. Но инцидентът, който се бе случил току-що, дългият й сън без сънища в интимния уют на леглото му, това, че той я откри, и кражбата на обувките й… Изобел издаде неволно тих стон при мисълта за обувките, извърна се от екрана и скри лице в ръцете си.
Телефонът иззвъня. Изобел се поколеба. Той иззвъня отново. На дисплея се беше изписал домашният й номер. Тя отговори.
— Здравей, скъпа — каза Филип бодро. — Съжалявам, че те прекъсвам. Само се обаждам да кажа, че приключиха за деня. Безопасно е да се прибереш. Тук е съвсем спокойно.
— Ще дойда веднага — каза Изобел.
— Не върви ли добре?
— Изобщо не върви — каза Изобел.
— О, лоша работа. Ще работиш ли там утре?
Изобел се поколеба.
— Мъри каза ли, че мога да работя тук утре?
— Просто приех, че е трайна уговорка. Чакай малко, ще го питам.
— Той там ли е? — попита Изобел във внезапен пристъп на тревога. — Недей…
Но Филип вече беше оставил телефона.
— Недей! — изкрещя Изобел в слушалката.
Той дори не я чу. Тя го чу да говори с Мъри, на известно разстояние от телефона:
— Тъкмо говоря с Изобел. Има ли проблем да ползва жилището ти утре?
Изобел чу уверения отговор на Мъри:
— Разбира се, че няма проблем. Кажи й да заповяда.
Изобел трепна.
Филип се върна на телефона.
— Казва, че можеш.
— Благодаря — каза Изобел сковано. — Непременно му благодари от мое име. В такъв случай сега ще си дойда у дома.
Изключи компютъра, бутна стола навътре към бюрото и излезе от кабинета. Хвърли поглед към подножието на стълбите, за да провери да не би обувките й да са се появили отново. Нямаше ги. Огледа набързо коридора и малкия дрешник на долния етаж, да не би Мъри услужливо да ги е прибрал. Липсваха. Не смяташе, че може да се качи на горния етаж да ги търси, а пък и Мъри не можеше да ги е занесъл на горния етаж. След като я откри в леглото си, той беше отишъл в кухнята, после в кабинета, а след това беше излязъл. Навярно щеше да ги държи в колата си, докато караше Филип към Флийт. Изобел вдигна ръка и я притисна към устните си. За какво му беше на Мъри да държи обувките й в колата си?
Изобел отвори вратата и пристъпи напред по чорапи. Алеята на Мъри беше посипана с чакъл, който бодеше стъпалата й: тя спря за миг и я загледа, питайки се дали да се върне в къщата и да заеме чифт обувки. Въздъхна. Ако се прибереше с обувките на Мъри, това щеше да се стори още по-странно на Филип, отколкото ако пристигнеше боса; пък и не искаше Мъри да я види как си позволява още по-големи волности с притежанията му.
Затвори вратата зад себе си и предпазливо запристъпва по чакъла. Мокрите камъчета се забиваха в присвиващите се сводове на стъпалата й. Тя стигна до колата и скочи вътре, изтривайки влажните си ходила в постелката. Запали двигателя: беше странно да шофира боса, струваше й се, че почти няма контрол над колата. Подкара едва-едва към къщи, бавно и притеснено, убедена, че нямаше да успее да настъпи спирачката при спешна необходимост.
Но въпреки това смущение, въпреки изпитаното неудобство, дори в това смущаващо неловко положение, тя не изпитваше никакво негодувание спрямо Мъри. Сякаш отмъкването на обувките й беше някакво омагьосване, някакво магическо наказание, което той бе длъжен да изпълни, а тя — длъжна да го понесе. В ума й бързо се мярнаха приказни образи на боси жени. Пепеляшка, оставила пантофката си като следа, по която да я открие нейният принц. Или, нещо по-зловещо, споменът за червените обувки, които суетното момиче настояло да купи и с които било принудено да танцува до смърт. Обувките очевидно бяха своеобразен архетипен символ. Изобел изхленчи тихичко. Изглежда, нищо не помагаше. Анализирането на символичната страна на постъпката на Мъри й помогна да я разбере също толкова малко, колкото и опитите да разгадае мотивите му. Единственото, което постигна, беше да хвърли допълнителен воал на загадъчност върху необяснимата постъпка на Мъри.