Изобел спря пред къщата си и стъпи неохотно на мократа, кална автомобилна алея. Тръгна предпазливо към къщата, чувствайки как леденият мраз сковава босите й крака. Отвори предната врата и почувства първо боцкането на грубото килимче пред вратата, а после меката хладина на паркета. Изобел, боса, мислейки си, че е в безопасност, тръгна бързо към стълбите, точно когато Мъри и Филип излязоха от кухнята, и двамата по якета.
— Ти си се върнала? Тъкмо се канехме да се отбием при хората във Флийт — каза Филип. — Къде са ти обувките?
Нелепото положение накара Изобел да се изчерви — буйна, болезнена руменина. Не можеше да погледне Мъри, не можеше да срещне изненадания поглед на Филип.
— Токчето се счупи — каза тя унило. — Изхвърлих ги.
— Прибрала си се боса?
— Да.
— Но те бяха нови, нали? Трябваше да ги върнеш в магазина.
— Не се сетих.
Филип сякаш се канеше да каже още нещо: поведението на Изобел бе явно неразумно. Той хвърли поглед към Мъри. Мъри гледаше спокойно към сведеното лице на Изобел. Гледаше пулсиращата руменина по връхчетата на ушите й.
— Каква странна постъпка — каза Филип тихо.
— Бях се замислила за работата си — каза неубедително Изобел.
Филип с облекчение се хвана за това обяснение.
— Гений, а? — каза той, обръщайки се към Мъри за съгласие. Мъри изобщо не му помогна, не вдигна сериозния си питащ поглед от смутената Изобел.
— Е, ние ще тръгваме — каза Филип бодро. — Ще се върна след малко. Добре е да си обуеш сухи чорапи.
— Ще го направя — каза Изобел тихо.
Филип излезе пръв през входната врата, а Мъри откъсна поглед от ушите на Изобел и го последва. Входната врата се затвори с трясък. Изобел остана да стои, застинала на място, с единия премръзнал крак в чорап върху най-долното стъпало, поставила ръка върху централната колона на витото стълбище, докато чу как колата излиза на заден ход от алеята, докато се увери напълно, че са заминали. Тогава, едва тогава, седна сгушена на най-долното стъпало на стълбите и, обзета от паника, събу подгизналия долу чорапогащник, сякаш той бе някакво ужасно веществено доказателство, от което трябваше да се отърве незабавно.
На другата сутрин, докато Филип и Изобел закусваха, се обади Трой.
— От цяла вечност не съм те чувал — каза той. — Оставих те на спокойствие, защото си мислех, че пишеш.
— Да — излъга Изобел. — Но строителите са тук и се преместих във временен офис, затова съм малко разсеяна.
Трой незабавно долови предпазливия й тон.
— Не си сама, така ли?
— Не.
— Можеш ли да говориш?
— Всъщност не — каза Изобел небрежно.
— Да се обадя ли по-късно?
— Чакай малко, ще погледна — каза Изобел за заблуда. Остави разговора на изчакване, и погледна извинително Филип. — Трябва да проверя нещо, ще се забавя само минута.
Отиде бързо в кабинета и вдигна телефона.
— Сега мога да говоря. Но не мога да се бавя.
— Искаш ли да ми се обадиш по-късно?
— Да, така ще е по-добре.
— Защото трябва да говоря с теб за новия роман на Зелда Виър — Трой направи пауза. Изобел чакаше. — И за нас.
Чувството, което Изобел изпита, не приличаше на желание, а по-скоро на безпокойство.
— Ще ти се обадя по-късно — каза тя бързо. Беше готова да каже всичко, за да се измъкне от този телефонен разговор, докато не се почувства по-подготвена. По някаква причина настойчивата й нужда да види Трой, да бъде с него, беше изчезнала и тя не знаеше как да изрази тази промяна. Дори самата тя не я разбираше.
— Тази сутрин ли? — попита той.
— Да! — възкликна тя раздразнено. — Нали казах.
Затвори телефона и се върна в кухнята.
Преди няколко седмици Филип щеше да поиска да узнае кой е бил на телефона и какво е искал. Щеше да подхвърли заядлив коментар за това, че се обаждат толкова рано, или че изобщо телефонират на Изобел. Ако бяха журналисти, които искаха интервю, или издателите й, с искане тя да присъства на някой фестивал или някакво литературно събитие, той щеше да се възмути, че никога не я оставят на спокойствие да пише. Ако беше приятел или колега, за да й съобщи, че е присъствал на някакво събитие, той щеше да се възмути, че на Изобел никога не й предлагат такива възможности. Сега, когато тя влезе в кухнята, той просто вдигна поглед, отпи последна глътка чай, остави чашата си и каза: