Тя продължи да пише, проследявайки пътя на малката Франсин през лавандуловите поля надолу към селото, където тя ходеше на училище. Пред портата на училището тя се срещна с приятелите си, сред които беше и Жан-Пиер, чиито родители притежаваха лавандуловите поля от другата страна на селото, малкото момче, което я беше обикнало още когато за първи път бяха влезли в училище един до друг.
Изобел кимна. Нямаше нужда да се съсредоточава твърде много върху описания на израстването на децата, освен това щеше да се наложи да се консултира с карта и пътеводител на района, ако смяташе да пише повече. Остави празно място на страницата и продължи с тийнейджърските им години в селцето. Двете деца се подпираха на една порта, взрени в изгряващата луна. Сега беше моментът Франсин да изрече амбициите си, а Жан Пиер да каже, че не иска нищо друго, освен тя да го обича.
Изобел се отблъсна леко от бюрото и сви рамене, за да освободи напрежението в сухожилията. Гърбът и вратът й бяха напрегнати от навеждането към клавиатурата. Откри, че не се вълнуваше особено от прости признания в любов. Много повече я влечеше неясното, двусмисленото.
Отиде в кухнята да си приготви чаша кафе. Остатъците от закуската на Мъри бяха още на кухненската маса. Беше закусвал овесена каша и беше приготвил истинско кафе: очевидно пристрастието му към „Мусонен Малабар“ още не беше затихнало. В каната беше останало малко кафе. Изобел взе чиста чаша от полицата и си наля. Той беше свършил прясното мляко: Изобел пи кафето черно и го вкуси като непозната и екзотична напитка.
Облегната на плота в кухнята на Мъри, Изобел можа да се замисли на спокойствие над този случай, много популярен в романите от типа на тези, които пишеше Зелда Виър — как някой можеше безкрайно дълбоко да желае някого и да не е наясно с това. Нима някой в истинския живот можеше да е силно обичан или да изпитва силно, несъзнателно желание, и да не го знае? Тя сви схванатите си рамене. Това беше просто характеристика на този вид литература; не беше нужно да я обмисля, трябваше само да я развие. Върна се в кабинета с кафето на Мъри и вдигна телефона, за да набере номера на Трой.
— Ало — каза той с безразличие.
— Съжалявам — каза Изобел бързо. — За преди малко. Не исках да бъда рязка. Имаше малко затруднение.
— Какво има? — попита Трой. — Филип ли?
— Не. Филип е добре. Всъщност никога не е бил по-добре. Невероятно е, като си помисля колко добре се чувства.
— Да не би човекът с басейна да ти създава проблеми?
— О, Господи. Искам да кажа. Не. Той е… — Изобел замълча. Не се сещаше за дума, с която да опише Мъри. — Работата започна — каза тя. — Ужасно шумно е. Наех стая в селото, за да не се налага да се опитвам да работя вкъщи.
— Чия стая? — попита Трой.
— На една приятелка — излъга Изобел. — Всичките й деца са напуснали дома. Има свободна стая. Каза, че мога да я използвам. По цял ден е на работа, така че изобщо не й преча
Изобел слушаше с известен ужас как лъжите се сипеха с лекота от езика й. Беше ужасена от способността си да лъже Трой, което й се струваше някак по-лошо, отколкото да лъже Филип. Но беше ужасена и от това, че имаше желание да го лъже. Не можеше да проумее защо избягваше да му каже, че е в къщата на Мъри. Беше твърдо решена да не мисли защо би избягвала да му каже, че е в къщата на Мъри.
— Е, как си? Как върви работата?
— Бях блокирала за момент, но сега започвам. Днес ще напиша една глава, а утре — още една, и още една на третия ден. Ще ти изпратя всичко към средата на другата седмица.
— Това е добре. Имах среща с Дейвид Карле. Той наистина е запален по идеята за нова книга. Казах му най-общо какво смяташ да правиш, и той каза, че точно такова нещо са се надявали да получат от теб.
— Стана ли дума за пари?
— Говорихме със заобикалки по въпроса за парите — уточни Трой. — Мисля, че ще е склонен да плати нещо от рода на още двеста и петдесет хиляди лири.
— О — каза Изобел. Колкото и нелепо да беше, се почувства разочарована. Само преди няколко месеца това щеше да бъде цяло състояние, надхвърлящо и най-големите й надежди, но сега виждаше съвсем ясно, че това е със сто хиляди лири по-малко от последния й роман.
— Не очаквах да платят същата сума като за първия, не забравяй, че това беше наддаване, другите направиха така, че цената да се вдигне. И няма да си върнат парите, вложени в първия роман, до публикуването с меки корици догодина, а дори и тогава може би не, а чак след пет-шест години.