— Вие го направихте — изтъкна той.
— Не исках да кажа… — смутена, Изобел млъкна рязко. — Исках да кажа, такива хора… не исках да кажа, че хората от компаниите за продажба на басейни не са…
— Знам точно какво имаше предвид — каза доволно Мъри.
Спряха пред къщата на Изобел. Изобел излезе от колата, но се поколеба, все още задържайки вратата отворена, тъй като Мъри не беше изключил двигателя.
— Няма ли да влезеш? — покани го тя, ужасявайки се, че ще приеме.
Той й се ухили, сякаш я беше хванал в грешка.
— Каниш човека от компанията за басейни на обяд? — А после, когато Изобел не каза нищо, той поклати глава. — Не мога, трябва да наваксам с работата по документите. Искаш ли да използваш офиса утре?
— Ако може — каза Изобел.
— Чудесно — отвърна той. Зачака я да затръшне вратата. Тя се поколеба за момент. Моментът се проточи. Мъри я погледна, застанала в тъмносинята пола и блуза и тъмносините обувки с висок ток. Изобел отвърна на погледа му. После затръшна пасажерската врата, докато той вдигна ръка за поздрав към нея и потегли.
Двайсет и девета
Изобел завърши третата „мострена“ глава от „Любящият призрак“, сега преименувана на „Целувката на смъртта“, и я изпрати на Трой по имейла, както бе обещала. През по-голямата част от седмицата беше работила в офиса на Мъри и се беше придържала към стриктен режим: работеше три часа, а после се връщаше у дома за остатъка от деня. Повече не се качи на горния етаж в къщата на Мъри. Изпитваше суеверно опасение, че нещо е оставено там за нея, някакъв подарък, покана, награда или капан. Сигурно щеше да е подготвено нещо, което да разкрие следите й, ако дори само стъпеше горе в спалнята на Мъри. А тя не искаше да бъде възнаграждавана, канена или подмамвана от Мъри.
Не получи никаква вест от Трой, с изключение на кратко съобщение, потвърждаващо пристигането на имейла й. Но в средата на втората седмица, когато двамата с Филип вечеряха, той каза:
— Днес Мъри изпрати сметка за половината от сумата, Изобел. Можеш ли да му напишеш чек?
— За колко? — попита тя.
— Дължим му деветнайсет хиляди лири — каза той.
— Ще трябва да поискам да ми прехвърлят пари от спестовната сметка — каза тя. — Ще отнеме ден-два.
— Колко пари имаме в момента?
Беше толкова необичайно Филип да зададе такъв въпрос, че Изобел нямаше подготвен отговор.
— Не знам, ще трябва да погледна банковото извлечение.
— У теб ли е? Мога ли да го видя?
— При счетоводителя е — каза Изобел припряно. — Изпратих му всичко онзи ден.
— И не знаеш колко имаш в спестовната сметка? — попита той критично.
Изобел успя да се усмихне.
— Сигурна съм, че е достатъчно. Защо искаш да знаеш?
— Заради оценката на бизнеса. Поръчал съм на човек да изготви отчета и ще разполагаме с цифрите до края на седмицата. Искам да мога да закупя дял от бизнеса при първа възможност. При сегашното положение картината се променя почти всеки ден. Бизнесът му наистина върви много добре. Трябва да се включим веднага щом можем, преди той да получи наистина солиден договор и стойността на бизнеса да надхвърли финансовите ни възможности.
— Да — каза Изобел колебливо. — Имаш ли някаква представа каква е стойността му?
— Ще разполагаме с точна цифра в края на седмицата. Но бих предположил, че фирмата сигурно е на стойност около петстотин хиляди до шестстотин хиляди лири.
Изобел ахна:
— Мъри?
Филип се засмя на зашеметеното й изражение.
— Само договорът с Делби е на стойност двеста хиляди лири — каза той. — А къщата му е собственост на фирмата, брои се за един от активите. Знам, че басейнът във Флийт струва шейсет хиляди лири, а налице е и онзи другият във „Вали Фарм“. Той има още няколко възможни ангажимента, които не съм виждал още, и две сигурни поръчки по крайбрежието. Парите се трупат много бързо.
— Но колко ще трябва да намерим, за да купим дял в бизнеса? — попита Изобел.
— Бих искал да изкупим половината — каза Филип. — Бих се чувствал сигурен, ако делим точно петдесет на петдесет, и тогава, ако някога имаме разногласия за каквото и да било, като например в каква посока искаме да тръгне бизнесът, тогава ще знаем, че той няма да може да пренебрегне мнението ми. Не искам да работя за него в неговата фирма — колкото и да го харесвам като човек. Искам тази фирма да е поне наполовина моя.
— Но двамата се споразумяхте, че няма да се налага да работиш на пълно работно време — напомни му Изобел.
— Ще определяме заплащането си на час — каза Филип. — Ще делим печалбите и ще ги теглим от компанията, както и когато се споразумеем. Но за обичайната работа ще си плащаме надница на час. Така че да е честно.