Против волята си, Изобел се усмихна на ентусиазма и решителността на Филип:
— Не съм те виждала такъв от години — каза тя.
Филип й се усмихна широко.
— Не съм се чувствал така от години — съгласи се той.
Тя неохотно набра номера на Трой.
— Здравей — каза той вежливо. — Благополучно ли се прибра?
— Да — каза тя. — Съжалявам, че те безпокоя, но имам нужда от парите от швейцарската банкова сметка, за бизнеса на Филип. И имам нужда от аванса за втория роман, колкото е възможно по-скоро.
— Не мога да ти го издействам, докато не предадеш романа — каза Трой. — Нали каза, че можеш да подготвиш груба чернова много скоро?
— Да.
— Мога да получа парите, ако им я покажа, мога да им кажа, че сумата ти е необходима веднага за къщата ти в Кал д’Антиб.
— Де да беше — каза Изобел печално. — Всъщност съм на път да се превърна в рекламен агент за плувни басейни в Кент.
— Сигурна ли си, че сделката е добра?
— Убедена съм.
— Да кажем тогава две седмици, един месец, за да имаш време да предадеш ръкописа, а те — време да платят?
— Добре — каза Изобел неохотно. Каза „дочуване“ и затвори телефона, а после се обади в банката. Хвана ги точно преди затварянето. Изпита чувства на разтърсващ ужас, докато и свързваха със служителя по ипотеките.
Обясни, че иска да ипотекира къщата си за около две трети от пазарната й стойност, и че ще изплати заема до два месеца. Съветникът по ипотеките, привикнал да си има работа с големи суми в тази заможна част от страната, не се смути от числото триста и петдесет хиляди лири, и обеща да върне обаждането веднага..
Изобел остави слушалката и зарови лице в ръцете си. Никога преди не бяха ипотекирали къщата си. За Изобел беше голямо успокоение, че застраховката за инвалидност на Филип им беше позволила да купят къщата без обременяване и затова, каквито и финансови затруднения да бяха преживявали след това заради намаляващите хонорари и непрекъснатите разходи, тя винаги живееше с усещането, че домът й е подсигурен.
— Това е само за два месеца — успокои се тя. — А после пристигат парите на Зелда Виър.
Решително се обърна към монитора и включи компютъра. Вече беше на двайсет и четвърта глава, трябваше да напише най-малко петдесет глави за дебелата книга, която искаха издателите и читателите. Героинята й беше преживяла почти фаталната катастрофа и лежеше в болница. Духовният й водач беше пристигнал през стелещите се мъгли на упойката. С крива усмивка Изобел се зае с приятната задача да напише еротична сцена на любов с дух от отвъдното.
Беше погълната от работата си, когато телефонът до нея иззвъня и тя изплува от света на духовете, за да приеме обаждането от банковия служител по ипотеките. Човекът потвърди, че са готови да изготвят ипотека върху къщата и имота, която щеше да възлиза на триста и петдесет хиляди лири. Изобел чу уплашеното потрепване в гласа си, докато го молеше да изпрати веднага формулярите по пощата.
— Само за два месеца — опита се да се утеши тя.
Мъри не беше очаквал Изобел на вечеря. Чакаше Филип в бара, не беше видял, че масата вътре в ресторанта е подредена за трима. Изглеждаше изненадан, когато я видя, погледна я с неочаквано събудено внимание.
Изобел си помисли, че може би е заради прическата — беше вдигнала косата си и я беше прибрала с фиби високо на главата вместо на тила, което несъмнено й придаваше малко от блясъка на Зелда. Беше използвала очна линия и спирала и знаеше, че изглежда добре в коктейлна рокля, която по стандартите на Зелда беше скромна — бледосива с висока яка и къси ръкави, — но доста стилна за Изобел.
— Изобел, колко прекрасно е да те видя! — възкликна Мъри, изправяйки се на крака. — Значи не остана в Лондон?
— Не — каза тя кратко.
— Мислех, че се прибираш утре — каза той.
— Размислих.
— Добре ли мина всичко?
Изобел се обърна към сервитьора, който ги чакаше да поръчат напитките си.
— Сухо шери, ако обичате — каза тя.
— Добре ли мина всичко в Лондон? — попита отново Мъри, докато Филип си поръчваше питие.
Изобел го погледна. Чудеше се дали не долавя нотка на злорадство в загрижения му тон.
— Всичко беше чудесно, благодаря — каза тя хладно. — Просто приключих по-рано, отколкото мислех, и нямаше причина да оставам.
— О, нямало е причина — каза той, сякаш това обясняваше всичко. — Е, толкова съм доволен, че успя да стигнеш за вечеря тук. Това прави празненството истинско.
Изобел се усмихна и насочи вниманието си към менюто.
За нейна изненада прекараха приятна вечер: имаше истинско усещане за празник. Изобел забрани на мъжете да вадят бизнесплана на масата, но те така или иначе имаха повечето цифри в главите си, така че през голяма част от вечерята изчисляваха суми и пресмятаха печалби.