— Явно истината е, че към следващия вторник всички ще бъдем милионери — каза Изобел весело.
— Най-малко — отвърна Филип. — Наздраве за нас! — Вдиша чашата си и пиха наздравица за фирмата.
— Значи подписваме утре? — поиска да се увери Мъри.
— Следващия понеделник — поправи го Изобел. — Веднага щом получа чека от банката.
— Понеделник значи — каза Мъри. — По дяволите. Днес затварят по-рано. Канех се да си купя ново „Ферари“.
Изобел и Филип отидоха заедно до банката да вземат чека. Годините на боледуване и пасивност бяха оставили знака си върху Филип: той не попита как са събрани парите, все така готов да оставя всичко в ръцете на Изобел. Тя му каза, че са били нужни всичките им спестявания и влогове и че е била принудена да вземе и заем от банката, гарантиран с къщата, но в отговор Филип само я увери, че ще получат по-добра печалба от това капиталовложение, отколкото от всичко друго, че той ще получава заплата още от първия ден, и ще си изплащат дял от печалбите на всяко тримесечие.
Занесоха заедно чека на Мъри. Филип шофираше, Изобел държеше в скута си чантата, в която беше чекът, предназначен за фирмената банкова сметка на Мъри. Той ги посрещна на вратата.
— Тъкмо правех кафе — каза той. — Предполагам, че трябваше да сложа да се изстудява шампанско.
— Не и в десет и половина сутринта — каза Изобел. Подаде чека на Филип, който го връчи на Мъри.
— Заповядай. Не харчи всичко наведнъж.
— До края на тримесечието вече ще теглите сумата обратно във вид на печалби — обеща Мъри.
— Знам — каза Филип. — Чу ли се с хората от училището? Доволни ли са от цифрите, които им представихме?
— Искат да се срещнат с нас днес следобед — каза Мъри и тръгна пред тях към кухнята.
Изобел хвърли поглед към подножието на стълбите, където беше оставила обувките си. Застланото с килим първо стъпало беше все така празно.
— Позволих си волността да кажа, че и двамата ще бъдем на срещата — каза Мъри. — Надявах се, че ще можеш да дойдеш?
— Разбира се — каза Филип. — Ще трябва да си сверим ангажиментите и да планираме какво ще правим през останалата част от седмицата. Но, разбира се, ще дойда днес следобед.
— Не трябва да се преуморяваш — предупреди го Мъри. — И двамата сме толкова заети, че бихме могли да работим по четирийсет и осем часа без прекъсване.
— Не, той не трябва да го прави — заяви Изобел.
— Никога не съм се чувствал по-добре — каза Филип. — Не вдигай толкова шум за нищо.
Мъри се спогледа усмихнато с Изобел.
— Кафе за всички? А после ще е по-добре да се върна към работата си. Искам да подготвя някои модели, за да ги покажа в училището днес следобед.
— Аз мога ли да направя нещо? — попита Филип нетърпеливо.
— Би ли могъл да направиш изчисленията на себестойността, докато аз изготвя чертежите на компютъра?
— Абсолютно — каза Филип. — Два варианта ли ще им предложим?
— Мислех си да направим три основни модела и предполагам, че ще се спрат на средния. Хората почти винаги правят така.
— Ето какво ще ви кажа — прекъсна ги Изобел. — Ако може да взема колата, ще се прибера и ще оставя двама ви да се занимавате с това.
— Да, разбира се — каза Филип. Подаде й ключовете от колата и я целуна разсеяно по бузата. — Мъри може да ме откара вкъщи, след като приключим с училището.
— Сигурно ще е около четири — каза Мъри на Изобел.
Изобел кимна и излезе от кухнята: докато излизаше от входната врата, чу Филип да казва разпалено:
— Но е добре да им представим цените на отделните части, за да могат да поръчват екстри, ако поискат по-обикновен басейн с допълнения.
Трийсет и три
В седмиците, които последваха, Изобел разполагаше с къщата само за себе си така, както не се беше случвало през дългите години на боледуването на Филип. Сутрин обикновено закусваха с Филип, а после той вземаше колата и слизаше до къщата на Мъри в селото, за да започне работа. В някои дни отиваше с колата да говори с клиенти на фирмата, в други оставаше в офиса и се занимаваше с документацията, докато Мъри излизаше. И в двата случая беше извън къщата от девет сутринта до около пет или шест вечерта.
Изобел си беше мислила, че ще й липсва, но откри, че обича тишината на празната къща. Работеше далеч по-добре сама в къщата, без усещането, че Филип обикаля безцелно наоколо, без постоянното далечно бръщолевене на телевизора, без Филип постоянно да подава глава през вратата, за да я попита услужливо дали би искала чаша чай или пък дали ще обядват по-рано. След като се разболя, Филип не беше приятен съжител, макар че Изобел, съзнавайки обичта си към него, бе убедила себе си, че й е приятно той да е в къщата по цял ден. Сега, когато се беше освободила от него, осъзна, че скърцането на дъсчените стълби под краката му, щракването, когато той отваряше входната врата да погледне идва ли пощальонът, са я дразнели, отклонявайки вниманието й. Самотата и отегчението на Филип се бяха просмуквали под вратата на кабинета й като натрапчива неприятна миризма.