— Искам да се любим — прошепна Изобел.
Трой поклати глава.
— Прекалено скоро е.
Тя затвори очи, замъглените си, очертани с тъмна линия очи.
— Изпълнена съм с копнеж.
— Още не. Не и когато току-що започнахме това. И не и когато трябва да се прибереш у дома след два часа.
Тя отвори рязко очи, погледна го напълно объркана. Имаше стреснатото изражение на събуден сомнамбул.
— О, Боже мой, бях забравила — прошепна тя. — Толкова се бях вживяла в ролята на Зелда. Почти бях забравила, че ще трябва да пътувам.
— Това е друг живот. Както казахме. Друг живот, към който можеш да се връщаш. Ще я пазя тук.
— Гей ли си? — запита настойчиво тя. — Затова ли не искаш да правим любов? Защо искаш роклята? Жена ли искаш да бъдеш?
Той се присви смутено от безцеремонността й и се почувства внезапно засрамен.
— Не мога да говоря така. Не мога да говоря за това в… ами не знам — да го поставям в такива категории. Не е толкова просто — да бъдеш категорично едно или друго.
Тя разбра, че беше казала не каквото трябва, и се обля в гореща руменина заради недодялаността си.
— Съжалявам — каза бързо. — Знам. Прав си. Това не е състояние. А изживяване. Това е Зелда. Ние я създадохме, и сега тя притежава и двама ни.
Той допря ръка до главата си и опипа коприненомеката пищна коса на Зелда на тила си.
— Точно това искам — каза. — Това е, което винаги съм искал. Да бъда обсебен толкова изцяло, че да изгубя всякакво чувство за самоличност.
Докато пътуваше към къщи сама с влака в синия си костюм с панталон, Изобел се взираше невиждащо през прозореца, докато познатият занемарен пейзаж на южен Лондон, а после — на предградията, се нижеше покрай нея. Единственото, което виждаше на фона на редиците къщи с градинки пред тях, индустриалните постройки и паркингите, беше омагьосаното изражение на Трой, когато докосваше гъстата си руса коса и говореше за обсебване.
Имаше чувството, че са встъпили в някакъв необичаен пакт, докоснали са се до някаква скрита магия, която можеше да ги отведе и по-надалеч към някакво по-дълбоко място на съществуване, и вместо да се шокира или уплаши при мисълта за това, което правеха, тя изпита диво, анархично желание да се гмурне по-дълбоко, да стигне по-далече. Чувстваше се безразсъдна, чувстваше се така, сякаш не я беше грижа какво правеха заедно, как можеше да бъде наречено то или как можеше да изглежда в очите на другите. В уединението на апартамента на Трой, зад затворената врата на спалнята за гости, Изобел се беше чувствала така свободна, както не се бе чувствала никога преди.
Разпозна тяхната гара с изненадано сепване — толкова бързо беше минало пътуването. Отиде до колата си, вслушвайки се в стъпките си по гумираната настилка и наблюдавайки сянката си по стената на паркинга, сякаш не беше сигурна, че е напълно реална. После подкара колата по тесните улици към дома си.
Прозорците на антрето и кухнята светеха. Тя паркира и влезе в кухнята. Телевизорът работеше и Филип го гледаше, докато вечеряше. Когато тя влезе, той стана от стола си и го изключи.
— Запазих ти малко. Не знаех колко ще закъснееш — каза той. — Добре ли мина обядът?
— Да — каза Изобел. — Имам добри новини. Ще платят шейсет хиляди за новия роман. Не е ли отлично?
— Добре е, и още как — каза той. — По-добре от всякога. Добрите стари „Пенсхърст Прес“. Страхувах се, че ще намалят хонорарите. Имаше няколко рецензии на последната ти книга, които малко ме обезпокоиха.
— Добре е — съгласи се тя. — Много са щедри.
Донесе си нож, вилица и чаша за вода, и го загледа как й отрязва резен от пая с пилешко и шунка.
— Това означава ли, че можем да действаме по въпроса с плувния басейн? — попита той нетърпеливо.
Тя се усмихна: той сякаш беше някъде много далече.
— Не виждам защо не — каза тя.
— Ще им съобщя утре — каза той. — Доволен съм, Изобел. Крайно време беше онзи Трой да си заслужи десетте процента.
— Той е много добър — защити го Изобел. — Мисля, че е много добър.
— Той е паразит — заяви Филип. — Не притежава собствен талант или инициатива. Живее на твой гръб. Изкарва пари от продажбите ти, а дори не мисля, че се справя с тях особено добре.
— О, за Бога! — възкликна Изобел в пристъп на внезапно раздразнение. — Той е прекрасен агент, току-що ми осигури шейсет хиляди лири за един роман, когато не мислех, че ще получи и половината от това. Гениален е! Защо трябва вечно да си толкова критичен и заядлив? Написах добър роман, а той получи добра цена за него. Той е добър агент. Какво друго има да говорим?