Отначало Изобел полагаше големи усилия изобщо да не мисли за това. Залисваше се с работата си, с поддържането на къщата, отговаряше на писма от читатели, от чуждестранни издатели, удовлетворяваше безброй искания за информация, за автографи, за различни позволения. Но откакто видя Трой в електриково синьо, откакто видя Трой в ролята на Зелда пред себе си, всичко друго беше станало бледо и несъществено. Непрекъснато си представяше Трой. Той беше първата й съзнателна мисъл сутрин и последната й мисъл, когато потъваше в сън нощем, за да го сънува.
Трой й телефонира няколко пъти, за да уточни датите за рекламното турне след първи януари, и да я увери в напредването на работата по договора. Паричната сума беше толкова огромна, че той ползваше помощта на адвокат за уточняването на клаузите, а трябваше да се изготвят и документите за откриването на банковата сметка. Бяха се спрели на банка, базирана в Швейцария, и сметката щеше да се обслужва под номер, изобщо нямаше да се използва име. Единствено Трой щеше да знае номера и детайлите по банковата сметка, всички документи щяха да се изпращат на неговия адрес.
Тъй като знаеше, че Филип обичаше да посреща пощальона и че често преглеждаше пликовете, Изобел настояваше дори банката да не разполага с истинското й име и адрес. Трой трябваше да измисли фиктивни данни за сметката, за да запази пълната анонимност на Изобел.
— Мисля, че при швейцарците подобно нещо е наказуемо — тревожеше се той.
Трябваше да се споразумяват и по други въпроси. Издателите изпратиха две предложения за корици на книги, които Изобел трябваше да види. Изпратиха ги на Трой, всичко минаваше през Трой, а той ги преснима и ги препрати на Изобел. На тях се виждаше жена с кукленско лице с пищни гърди, преливащи от поръбена с дантела блуза, зад нея — мъж в плащ с качулка, обърнат кръст, и порутен замък. Изобел им хвърли бърз поглед, после ужасено го пъхна отново в плика. Позвъни на Трой.
— Наистина са ужасни — каза тя.
— Да, не са ли невероятни?
— Не, имам предвид, че са толкова ярки и крещящи, като извадени от женско списание; тази ужасна рисунка на Нарити. Изглежда като някаква селянка с огромна гуша. В какво е облечена?
Настъпи кратка пауза, докато Трой извади снимката на корицата за книгата от папката на Зелда Виър в офиса си.
— Нещо като „селска блуза“.
— Защо е облечена така?
— Французойка, но невинна.
Изобел изписка;
— Французойка ли?
— Нали казах, че ще им дам позволение да направят дребни редакторски промени. Не мисля, че някой от нас трябва да изпада в педантизъм по отношение на промените.
— Защо са я направили французойка?
— За да си пасва с биографията ти — каза Трой простичко. — И бездруго сега цялото повествование е в първо лице. Продава се като твоята история, художествен разказ на твоята история. Тя е английско момиче, което расте със сестра си във Франция. .
— Някой ще разбере — каза Изобел уплашено. — Достатъчно е само да започнат да търсят в паспортната служба или актовете за раждане.
— Никъде не твърдим, че историята е истинска — изтъкна Трой. — Това му е хубавото. Ако някой те попита директно, тогава просто ще кажеш, че книгата е основана на преживяванията и проучванията ти във Франция. Това е всичко, което е нужно да кажеш, Изобел, вярвай ми. Издателите ще свършат останалото. Те ще подготвят съобщението за пресата и рекламата.
— Защо не могат просто да разпратят книгата в книжарниците? — настоя Изобел. — Защо всичко трябва да се рекламира шумно?
— Защото в магазините има хиляди книги — отвърна той. — Именно затова собствените ти книги не достигат по-големи продажби. Има хиляди и хиляди книги, Изобел. Трябва да направиш нещо специално, за да бъдеш онази, която хората помнят.
От нейния край на телефонната линия последва мълчание.
— Тя изглежда нелепо — каза Изобел упорито.
— Това е комерсиална корица, която ще продава книгата — каза той без заобикалки. — Вярвай ми, Изобел. Те не си измислят тези неща просто ей така. Това е корица, която се харесва на отговорниците за продажбите и на хората, които пазаруват в супермаркетите.
— Представят книги на купувачи в супермаркета? — попита слисано Изобел. — Хора, пазаруващи в супермаркета, които обикновено влизат там, за да си купят консерва боб?
— Да — каза той. — От тяхна гледна точка една книга е стока, също както една консерва боб.
— Аз пиша от близо двайсет години — каза Изобел. — И книгите ми никога, никога не са били преценявани от купувач в супермаркет.
Трой въздъхна: