Тя се надвеси и го целуна по бузата, поемайки познатия, любим мирис, лимоновия дъх на афтършейва, уханието на чиста памучна риза, шампоанът, който бе използвал през трийсетте години на брака им.
— Иска ми се да не заминавах — каза тя с внезапна тъга. — Иска ми се изобщо да не се бях съгласявала на това.
— Отмени го тогава — каза той бодро. — Защо не? Не може да се каже, че ти плащат особено много.
Тя се опита да му се усмихне бодро.
— О, не бих могла да ги разочаровам. Не и след като вече обещах.
Тя отвори вратата на колата, излезе и посегна да вземе пътната си чанта от задната седалка.
— Ще се обадя — каза тихо, гледайки тила му. — Когато пристигна във „Фробишър“.
— Не се обаждай прекалено късно — каза той. — Мисля да си легна рано, освен ако госпожа М. не донесе някой от ужасните си филми, за да го гледаме.
Изобел се усмихна.
— Сигурна съм, че ще донесе — каза тя. — Ще телефонирам към десет. Довиждане, скъпи.
Искаше й се да го проследи как потегля с колата, искаше да види как познатият му профил минава покрай нея и се отдалечава; но той щеше да се подразни, ако помислеше, че тя се съмнява в способността му да се справи с колата, така че вместо това влезе в малката гара, купи си билет за отиване и връщане до Лондон и излезе на студения перон, където релсите се виеха на юг към морето и на север към Лондон, за да изчака влака, който щеше да я отведе при Зелда Виър, Трой, и цял един алтернативен живот.
Трой ликуваше, вече беше отворил бутилка шампанско и я посрещна на вратата с чаша в ръка. Целуна я по бузата, почти, без да докосва с устни кожата, и Изобел почувства как сърцето й се сви заради театралността на жеста.
— Ето го и Фреди — каза той щастливо. — Той тъкмо си тръгва, нали, Фреди?
Фреди се появи в малкото антре зад Трой и се усмихна през рамо на Изобел.
— Приятно ми е — каза той вежливо.
Изобел осъзна, че последния път, когато се срещнаха, тя беше Зелда Виър, и следователно той не я познаваше.
— На мен също — каза тя неловко. — Аз съм Изобел Латимър.
— Фреди трябва да си върви — обяви Трой. Очевидно това беше някаква възприета помежду им шега.
— По-скоро си мислех, че бих излязъл на вечеря с вас двамата — усмихна се Фреди.
— Не те искаме! — възкликна Трой. — Нали, Изобел?
Тя се поколеба, не знаеше какво е редно да каже.
— Моля ви, кажете, че мога да дойда — примоли й се Фреди. — Мога да бъда ужасно забавен.
— Сигурна съм, че можете — каза Изобел сковано. — Просто работата е там, че… — погледна надолу към полата си и бялата памучна блуза. — Всъщност нямам подходящи дрехи за излизане. Дойдох в града само за да изнеса една лекция утре.
— Така че си върви — нареди Трой. — Ние с Изобел ще прекараме една спокойна вечер вкъщи, не пропускаш нищо. Върви да се забавляваш с някой друг.
Той тикна кремавото велурено сако на Фреди в ръцете му, и Фреди се провря покрай Изобел до външната врата.
— Беше огромно удоволствие да се запозная с вас — каза той вежливо. — Наистина се възхищавам толкова много на творчеството ви!
— Благодаря — отвърна хладно Изобел. След толкова много години можеше веднага да направи разлика между човек, който е чел романите й, и човек, който иска да създаде впечатлението, че го е направил. Фреди несъмнено беше човек, който чете рецензии и изказва многократно повтаряни мнения.
— И ти благодаря за…ъъ… щедрото гостоприемство — каза Фреди на Трой, в гласа му трепна смях. — Прекарах си чудесно. Благодаря, че ме прие.
Трой се изкикоти и го бутна към входната врата. Приличаха на Изобел на превъзбудени деца в края на парти за рожден ден. Тя взе чантата си и се качи по стълбите до апартамента на Трой, не искаше да остава до тръгването на Фреди. Чувстваше, че той ще започне да се държи лошо, ако му обърнеше повече внимание.
Влезе в свободната стая и затвори вратата зад себе си. Моментално изпита чувството, че влиза в друг свят. Спря за миг и вдъхна уханието на стаята. Миришеше много дискретно и елегантно на Зелда: съчетание от парфюма й и аромата на козметиката й. Трой беше извадил дрехите от найлоновите им калъфи и те бяха подредени на подплатените закачалки в гардероба като смъкнати змийски кожи с цветовете на скъпоценни камъни, чакащи да се плъзнат върху нея, очакващи да приемат формата на тялото на Зелда. От двете страни на огледалото стояха върху поставките си двете еднакви руси перуки. Едната изглеждаше абсурдно, екзотична като диадема от времето на Тюдорите, с дебели, симетрично подредени букли. Другата беше руса грива, нелепо бляскава, прекрасна дори върху празното лице на поставката от полистирол. Между двете беше редицата от гримове: изящните шишенца, съдържащи оцветител, крем и тонизиращ лосион, професионалните четки, всяка изработена специално за конкретната си задача.