Изобел се поколеба.
— Ще получа парите от последната книга до края на месеца. Но се надявах да не предлагам за продажба тази, докато не бъде завършена. Шейсетте хиляди лири всъщност би трябвало да ни стигнат за двете години.
— Тогава може би ще се наложи да посегнем към спестяванията си — каза Филип бодро. — Да похарчим малко и от тях.
Мъри каза, че може да уреди заем, ако използваме къщата за гаранция. Има връзки, може да го направи с едно телефонно обаждане.
— Работата е там, че не би трябвало да харчим цяло състояние за това — каза Изобел предпазливо. — Ако ще струва колкото два круиза до Карибите, със същия успех можем вместо това да отидем на Карибите.
— Е, това вече е просто разточителство — заяви Филип. — Два билета до Карибите, и какво получаваш? Две приятни седмици, ако имаш късмет. И толкова. След като приключи, край. Но един добре проектиран и изпълнен басейн — това е актив. Ще повиши стойността на къщата. Напълно си заслужава.
Изобел наблюдаваше Мъри и Филип от прозореца на кабинета си. Компютърът чакаше на бюрото й, черната чертичка на курсора му примигваше леко, сякаш с надежда да се откъсне от бляновете и да се залови с работата, която двамата вършеха толкова добре. Изобел, опряла брадичка в свитите си длани, гледаше как Филип крачи редом с Мъри. Когато беше щастлив, както сега, въодушевен, жестикулиращ, разговорлив, куцането му беше много по-незабележимо. Тя си представи как кръвта започва да тече по-енергично по вените му, как съсипаните мускули на тялото му внезапно си връщат гъвкавата жизненост. Филип беше гологлав, носеше дебело, топло яке, джинси и туристически обувки. Изглеждаше слаб и крехък до масивната фигура на Мъри, приличаше на актьор, който играе ролята на провинциален джентълмен. Мъри имаше вид на работник, дърводелец, зидар. В гайката на колана му беше затисната рулетка, по дебелите подметки на големите му ботуши имаше кал.
По някаква причина те обикаляха около външната страна на обора, гледаха нагоре към покрива и измерваха периметъра с крачки. Филип жестикулираше настойчиво, сякаш искаше да направи знак на стените да се отдръпнат назад. Измери с крачки терена и заби в земята колче за маркировка. Двамата с Мъри разгънаха плановете и ги загледаха внимателно. Мъри каза нещо, което Изобел не можа да чуе през стъклото, и двамата се засмяха.
Имаше нещо неимоверно трогателно в това да види Филип в компанията на друг мъж. Леността и сприхавостта му се бяха изпарили. Навярно Мъри никога дори не беше виждал Филип в обичайното му състояние. Човекът, когото Мъри винаги срещаше при посещенията си по повод басейна, беше този енергичен, ентусиазиран мъж със силно увлечение по дизайна и нескрито желание за вълнуващи преживявания. Докато Изобел гледаше, Филип обходи още веднъж с крачки периметъра на обора, а Мъри стоеше на един сух участък земя и го наблюдаваше. Когато Филип се приближи до Мъри, те отново разгънаха плановете и провериха нещо.
Филип тръгна напред към къщата. Тя ги чу как влизат през задната врата в кухнята: Филип подхвърли нещо за студа и предложи по чаша чай. Гласът му също се бе променил. С Изобел и госпожа М. той говореше тихо, гласът му звучеше някак женствено, почти по детски. С Мъри говореше високо, авторитетно. Когато се засмя, смехът му беше силен и плътен, смях с искрена нотка на веселие, на човек, доволен от живота. Изобел, бездействаща в кабинета, се усмихна от удоволствие, че чува съпруга си да се смее с някого.
Започна да пише, думите излизаха бавно изпод курсора. За Изобел началото на един роман беше почти толкова трудно, колкото и краят. Първият абзац беше от съществено значение. Изобел знаеше много добре, че някои автори на рецензии няма да прочетат нищо повече от него. Но първият абзац беше също и шанс да се зададе тонът на романа. Той подсказваше каква ще бъде книгата. Изобел написа едно изречение, а после безжалостно го изтри. Това беше процесът на писането. Ако нямаше късмет, можеше да продължи така с дни. Ако работата вървеше добре, можеше да запази едно от шест изречения. Чу хлопването на кухненската врата, а после — шума от потеглящата кола на Мъри. После вратата се отвори и затвори отново и от наблюдателницата на прозореца на кабинета си тя видя как Филип отново отива навън в обора. Беше забравил да си сложи якето: тя се канеше да потропа на прозореца и да му извика да се увие топло, но нещо в походката му, в стойката на раменете му, я спря.
Той вървеше към обора с лекота, куцането му беше почти заличено от бързането да стигне там. Разтвори двойната врати, но не влезе. Отстъпи назад с разперени ръце пред широко разтворената врата. Пристъпи напред, сякаш танцуваше, с вдигната глава, протегнати ръце. Изобел не можеше да види лицето му, но знаеше, че той се усмихва. Беше екзалтиран. В някаква странна, безмълвна, далечна пантомима тя го видя как влиза в обора, а после спира, застава съвсем неподвижно, отпуснал ръце отстрани до тялото, сякаш беше плувец на ръба на водата с простряла се пред него синя шир.