— Сигурен ли си?
Трой реши. Изобел Латимър щеше да спечели страхотната сума от триста и петдесет хиляди лири за писането си и за ролята си в тази шарада. Срещу такава сума тя можеше да поеме отговорност за собствените си чувства, можеше да понесе малко разочарование. Можеше да се справи с едно леко сексуално отхвърляне.
— Напълно сигурен — каза той твърдо. — Ще вечеряме утре вечерта и всяка вечер след това, когато сме на път. Но тази вечер трябва да си приготвя багажа. Тръгваме рано. „Кингс Крос“ в седем и трийсет.
Тя кимна и отстъпи встрани. Трой изпита чувството, че е бил освободен, че се е измъкнал безнаказано.
— Като стана дума за багажа ти… — каза тя тихо.
Трой излезе в притихналия, застлан с килим коридор, за да не може тя да го задържи.
— Да?
— Донеси си роклята и обувките на Зелда.
Трой рязко се завъртя кръгом.
— Какво?
Изобел се усмихна на шокираното му изражение и Трой разбра, че го беше хванала, и че беше разбрала каква власт има над него.
— Донеси си роклята и обувките на Зелда — повтори тя. — Можем да се маскираме вечер.
При тази мисъл той преглътна с усилие и я погледна, застанала хладно невъзмутима на прага на спалнята си, жената, която само преди секунда бе виждал като застаряваща и непривлекателна; а после тя само за миг беше проникнала до самото сърце на тайните му.
— Какво друго ще правим в Нюкасъл, Манчестър, Ливърпул и Бирмингам? — попита тя.
— Там никой няма да ни познава. Не отговаряме пред никого. Можем да се маскираме, ако искаме. Бихме могли дори да излезем. Зелда и сестра й Изобел биха могли да излязат заедно на вечеря.
Трой почувства как сърцето му започва да блъска малко по-бързо в гърдите при мисълта да излезе, облечен в онези прекрасни дрехи, да почувства въздуха навън по бузата си с гладка кожа, ситния нощен ръмеж — по гривата си от руса коса, да чуе потрепването на собствените си високи токчета по паважа.
— Защо не? — попита Изобел.
Срещнаха се на перона. Трой беше уредил билети за първа класа и запазени места. Пътуваха мълчаливо. Трой беше купил няколко вестника и списания, в случай че тя поиска да чете, но тя прекара пътуването, загледана навън през прозореца.
— За какво си мислиш? — осмели се да попита Трой в един момент, вече на север от Йорк.
— Мислех си по въпроса за свободната воля в едно общество без Бог — отговори тя простичко. — Не мисля, че някой всъщност е засягал въпроса много централно в роман. Всички сме приели, че хуманизмът и пост-фройдисткото чувство за вина сега са новите контролиращи сили. Но се чудех дали в човешката нагласа има нещо, което превръща свободната воля в дълбоко залегнало табу. Нещо, което никога не можем да приемем истински.
— О — каза Трой почтително. — Тогава няма да те прекъсвам.
Тя му отправи сладка, разсеяна усмивка.
— За романа ми е — каза. — В романа на Изобел Латимър всъщност става дума най-вече за свободната воля.
На гарата в Нюкасъл Трой махна на едно такси, което ги откара до най-добрия хотел в центъра на града. Имаха уговорена ранна среща за обяд с един журналист, и Трой огледа критично Изобел, преди таксито да спре под тентата над стъпалата на хотела.
— Обиколете още веднъж квартала — каза той бързо на шофьора.
Изобел го погледна изненадано.
— Твърде много мислене за свободната воля, твърде много Изобел Латимър — обясни той. Отвори с щракване ръчната й чанта, извади огледалце за гримиране и го вдигна към нея да види. — Отметни си косата назад, разроши я малко.
Тя послушно се подчини.
— Сега приглади кожата под очите си, гримът започва да прави гънки. И си щипни бузите, за да придобият малко цвят. Имаш ли капки за очи?
Затършува в чантата й като опитен театрален гримьор. Тя не изпитваше усещането, че се рови в нейни вещи. И двамата чувстваха, че притежанията на Зелда им принадлежат поравно. Образът на Зелда беше тяхна обща собственост. Той измъкна шишенце с капки за очи.
— Не мога да се справя с тях — каза Изобел. — Никога не уцелвам.
— Наклони си главата назад — нареди той и изстиска по една капка във всяко от очите й. — Сега мигни. Я да видим! Добре.
Погледна я внимателно.