Изобел се засмя.
— Разбира се, че си плати.
— Е, не ми харесва да виждам как те мамят — каза той упорито. — Когато си успял, хората приемат, че си червив с пари, и всички искат своя дял. Трябва да внимаваш да не злоупотребяват.
— Бях приятелка с Карла, когато всички се издържахме от студентски стипендии — каза тя меко. — Деляхме си единствената консерва.
— Това е било много, много отдавна.
Тя въздъхна.
— Да, знам.
— Мъри беше тук днес — каза той по-бодро. — Смяташе да обядва в колата си. Поканих го да влезе и да обядва с мен.
— Колко приятно за теб. А как вървят плановете за басейна?
— Най-сетне ги приключихме — каза той.
Изобел долови как вълнението го съживява.
— Мъри ги занесе в проектантската служба днес следобед, когато си тръгна оттук. Сега трябва да чакаме разрешение. Но докато чакаме, можем да се заемем с дизайна на детайлите. Стиловите детайли, а не най-общата концепция.
— Стилови детайли ли?
— Плочките за бордюра, мазилката за вътрешността на басейна, разположението на трамплина, формата на джакузито, облицовката на джакузито, вътрешното обзавеждане на сауната. Такива неща.
— О — каза тя. — Звучи много… бляскаво. — Имаше предвид „скъпо“, но се боеше да не попари ентусиазма му.
— Бляскаво е — потвърди той щастливо. — Казах на Мъри да започне с идеята, че искаме абсолютно най-доброто. Нищо, освен най-доброто. Много по-лесно е да видиш възможно най-доброто, което може да се купи с пари, и да го използваш като отправна точка за работа, отколкото да започнеш да търсиш някакъв икономичен вариант, а после да откриеш, че излиза нещо направо непоносимо.
— Но нали това трябва да е просто един малък плувен басейн, който да доставя удоволствие на нас с теб — напомни му тя. — Не сме в Холивуд.
Той се засмя: смях, тънък и немощен заради болката; но тя се радваше, че той изобщо се смее.
— Не толкова малък — каза той весело. — Почакай само, докато го видиш.
Тя преглътна.
— А Мъри сигурно вече разполага с подробна проектосметна документация, щом е толкова напреднал, че да подава молба за разрешение за планиране.
— Подготвил е всичко — каза Филип бодро. — Можеш да седнеш с мен и ще прегледаме заедно цифрите, когато се прибереш у дома. Мисля, че ще си доволна.
— За каква сума говорим?
— Ще ти кажа, когато се прибереш — обеща той. — Наистина си заслужава. Ще бъдеш впечатлена.
— Сигурна съм, че ще бъда — каза тя със слаб глас. — Виж, скъпи, сега трябва да вървя. Да ти се обадя ли утре, горе-долу по същото време?
— Добре — каза той. — Ще бъда тук. Не скитосвам из Лондон, преструвайки се, че работя.
Изобел се опита да се засмее.
— Работя много усърдно. Ще ти се обадя утре.
За късното вечерно дискусионно предаване нямаше гримьорка или стилистка. Нямаше и гримьорна. Четиримата участници се събраха в смущаваща близост в стаята за подготовка на участниците и едно младо момиче им предложи да избират между вино, вода, чай или кафе, докато продуцентът подаваше глава през вратата от време на време и питаше: „Наред ли е всичко? Вече не остава много време“.
Гостите щяха да бъдат обещаният университетски лектор, д-р Мариел Форд, която беше там, за да подсигури интелектуална тежест и да поддържа дискусията; Зелда Виър, която щеше да представи — досети се бързо Изобел — противопоставящия се на цензурата, комерсиален маркетингов аргумент; мъж с напрегнато изражение, който щеше да заеме консервативна позиция по въпроса за цензурата, или всъщност по който и да е въпрос; и един художник, работещ в един близък център по изкуствата, който щеше да се изкаже в полза на артистичната свобода.
— Ще бъде ужасно — промърмори Изобел на Трой, докато той й наливаше чаша вино.
— Нали те предупредих — каза той. — Вече е твърде късно да се измъкнеш.
Тя кимна и зае мястото си на софата, като протегна дългите си крака. Синята й пола се вдигна над коленете и строгата университетска преподавателка я изгледа с известна неприязън. Роналд Смарт, консерваторът, подкрепящ цензурата на материали на сексуални теми по всички излъчвани канали, просто не можеше да откъсне очи от нея.
— Готови — обяви задъхано продуцентът. — Можете да си донесете питиетата, а на масата има вода.
Всички се изправиха на крака и влязоха в студиото. Беше тъмно, екнещо и просторно като хамбар място, а в средата, изкуствено уютна, се намираше представата на някой студиен дизайнер за съчетание между библиотека и джентълменски клуб, предназначена да стимулира задълбочена дискусия. По протежение на стените бяха подредени изкуствени книги. Изобел ги погледна и установи шокирано, че това бяха истински гръбчета на истински книги, изрязани от подвързиите и залепени на стените, за да имитират библиотека.