— Зелда Виър, преди този интересен филмов материал вие предявихте доста високи претенции за романа си като за част от разказваческата традиция?
Зелда обърна прекрасната си глава към него, така че Камера Едно да може да улови класическия й профил.
— О, аз съм просто една разказвачка на приказки — каза тя сладко. — Хората искат приказка. Това искаме всички, нали? Нещо, което да ни измъкне от нашия еднообразен живот.
— Но вашата история описва живот, който далеч не е бил еднообразен, и сте избрали да я напишете така, сякаш е действителна. Следователно, въвеждате читателя в някои доста неприятни сцени: сексуален тормоз, изнасилване, сатанистки злодеяния, и това е само в първите няколко глави.
Зелда се обърна към камерата, очите й молеха за съчувствие.
— Преживяването, върху което основах книгата си, беше много ужасяващо и оцелях от него само по чудо — каза тя гърлено. — Нямаше да съм вярна на себе си или вярна на хората, които също са преживели такава травма, ако се престоря, че не е било ужасно. Ужасно и, да, на едно ниво, дълбоко еротично.
— Но именно на това се противопоставям! — прекъсна я Роналд Смарт. — Вие току-що признахте, че го правите умишлено. Вземате нещо, което едва ли е подходящо за леко четиво, и умишлено го правите съблазнително. Просто е отвратително!
Зелда насочи тъмносиния си поглед към него.
— Не го правя съблазнително — каза тя с равен тон. — То просто е такова. Границата между удоволствието и болката е много тясна. Границата между страха и желанието е много фина. Оцелях след травматично преживяване, в процеса на което границата беше пресичана отново и отново. Но не мога да отрека… — настъпи кратко, ефектно мълчание — … че такива преживявания са в сърцевината си едновременно дълбоко приятни и удовлетворяващи… и много ужасни.
Неочаквано Роналд Смарт се обля в наситена, изненадваща руменина.
— Но това едва ли е тема за дамски роман — каза той задавено.
Зелда го дари с най-прелъстителната си усмивка.
— Бихте се изненадали на онова, което може да намерите в дамските романи — каза тя сладко. — Бих казала дори, че ще се изненадате от онова, което бихте могли да откриете в дамското въображение.
Д-р Мариел Форд, все още несъвзела се от предишния си спор, се наведе напред.
— Следователно, по собственото ви признание, романът ви е тясно свързан с порнографията.
Зелда отговори с едно от най-женствените си свивания на рамене.
— О, не зная — каза тя безгрижно. — Никога не съм чела порнография. Никога не съм имала нужда да черпя от нечие друго въображение. В собствения си ум имам достатъчно картини, имам достатъчно желания. Вие нямате ли?
Д-р Форд изглеждаше доста слисана, сякаш от доста години никой не я беше питал за подробностите от еротичните й фантазии.
— Не претендирам да съм експерт по порнография — каза тя кратко.
Джъстин, чувствайки, че контролът над вечерта му се изплъзва, посочи с жест към Мат Фрайър, художника.
— Мат, ти какво смяташ за това?
Мат се откъсна от замечтано съзерцание на дългите, силни крака на Зелда, предизвикателно и изненадващо космати под гладките чорапи:
— Мисля, че човекът на изкуството е натоварен със задължението да бъде отговорен — каза той. — В собственото си творчество се опитвам да създавам неща, които биха събудили у хората усет за красота. Мисля обаче, че все пак трябва да се вземе предвид и друго — онова, което някой ще види като красиво, друг може да възприеме като противно и оскърбително.
— Именно! — Зелда се обърна към него възхитено, като един човек на изкуството, който поздравява друг. — Можеш да бъдеш отговорен за собствената си представа, но не и за това, как някой друг я тълкува или вижда.
Асистент-режисьорът отправяше настояващи за приключване жестове към Джъстин, който прокара ръка през косата си, демонстрирайки естествена непринуденост, и се усмихна на камерата, която се изместваше към него.
— И тук трябва да приключим за тази вечер. Това беше „Аеробика за мозъка“ с мен, Джъстин Уейд, и моите гости. По същото време другата седмица ще обсъждаме пушенето: лично право или обществена заплаха? Лека нощ.
Останаха застинали като комплект восъчни фигури, докато камерата се отдръпна, за да покаже всички в далечен план, после червената лампичка върху нея угасна, червената лампичка в дъното на студиото примигна и също угасна, а водещият на дискусията каза уморено: