Джеф Вандърмиър
Агенцията
Съдърн Рийч №2
На Ан
Заклинания
000
Откакто е в „Съдърн Рийч“, в сънищата на Контрол винаги е ранна утрин и небето е тъмносиньо, с едва загатнат проблясък от светлина. Гледа надолу от една скала към бездна, залив, лагуна. Гледката постоянно се променя. Вижда километри напред в неподвижната вода. Съзира огромни твари в океана, носещи се като подводници, или камбановидни орхидеи, или широките корпуси на корабите, мълчаливи, вечно плаващи, с размери, които внушават такова усещане за сила, че той може да почувства опустошението от тяхното преминаване дори от тази височина. Взира се с часове във формите, движенията, вслушва се в шепотите, които се донасят като ехо до него… после пада. Бавно, твърде бавно, той пада беззвучно в тъмната вода, без пръски и вълнички. И продължава да пада.
Понякога това се случва, докато е буден, сякаш не е внимавал достатъчно, и тогава безмълвно повтаря собственото си име, докато истинският свят не се върне при него.
001: Падане
Ден първи. Началото на последния му шанс.
— Това ли са оцелелите?
Контрол стоеше до помощник-директора на „Съдърн Рийч“, зад мръсното еднопосочно стъкло, и гледаше трите особи, седнали в стаята за разпити. Завърналите се от последната експедиция в Зона X. Дванайсетата експедиция от този цикъл.
Помощник-директорът — висока, слаба чернокожа жена, не отвърна нищо, което не учуди Контрол. Тя не си беше направила труда да му каже и дума, откакто бе дошъл тази сутрин след понеделника, в който си бе взел почивен ден, за да се настани. Не го беше удостоила и с поглед, освен когато осведоми нея и останалите от екипа, че държи да го наричат „Контрол“, не „Джон“ или „Родригес“. „В такъв случай — отвърна тя след миг мълчание, — вие ме наричайте Пейшънс, не Грейс“1, с което развесели присъстващите, макар да го скриха. Смяната на истинското й име с друго, което също носеше смисъл, го заинтригува. „Добре — съгласи се той, — тогава ще ви наричам Грейс.“ Беше сигурен, че това няма да й се понрави. Тя парира удара, като постоянно го наричаше „временния“ директор. Което си беше вярно: между нейното изпълнение на длъжността и неговото издигане имаше пропаст, долина от време и форми, която трябваше да бъде запълнена, процедури, които трябваше да бъдат реализирани, изкореняване и наемане на хора. Дотогава проблемът за властта и авторитета оставаше мътен.
Контрол обаче предпочиташе да не мисли за нея нито като за „търпение“, нито като за „благодат“. Предпочиташе да я възприема като абстракция, не като обструкция. Беше го накарала да изгледа стар информативен филм за Зона X, макар явно да знаеше, че е елементарен и неактуален. Вече беше дала да се разбере, че връзката им щеше да бъде враждебна. Поне от нейна страна.
— Къде са ги намерили? — попита я той, въпреки че всъщност искаше да знае защо не са ги държали отделно една от друга. Защото нямате дисциплина, защото отделът ви отдавна е станал храна за плъховете? Плъховете бездруго са в мазето и гризат наред.
— Прочетете документите — отговори тя с ясния намек, че трябва вече да ги е прочел.
После излезе от стаята.
И остави Контрол сам, да гледа в папките пред себе си и трите жени зад стъклото. Той, разбира се, беше прочел досиетата им, но се надяваше да пробие защитата на помощник-директора и да се добере до собствените й мисли. Беше прочел части и от нейното досие, но все още не можеше да я усети, освен по отношение на реакциите й към него.
От първия му пълен работен ден бяха изминали едва четири часа, а той вече се чувстваше омърсен от неприветливата сграда с изтъркания зелен мокет и старомодните възгледи на другите служители, които бе срещнал. Всичко беше пропито от чувство на незначителност, дори слънчевите лъчи, които вяло се процеждаха през високите правоъгълни прозорци. Както обикновено, той беше с обичайния си черен блейзър, официални панталони, бяла риза със светлосиня вратовръзка и черни обувки, които бе лъснал сутринта. Сега се чудеше защо си е правил труда. Тези мисли не му бяха приятни, защото не беше над всичко това, беше в него, но му беше трудно да ги потисне.
Контрол дълго гледа жените, макар че видът им почти нищо не му говореше. И на трите бяха раздали еднакви стандартни униформи, смътно напомнящи на военни и също толкова — на дрехи на чистачка. Главите им бяха обръснати, все едно са били заразени от паразити, от някакви въшки, а не от нещо по-необяснимо. Лицата им имаха едно и също изражение или по-скоро, нямаха никакво изражение. Не мисли за тях с имената им, напомняше си той в самолета на път за насам. Нека в началото носят само тежестта на функциите си. После попълни останалите празноти. Но Контрол не умееше да пази дистанция. Обичаше да се заравя, да се опитва да достигне ниво, на което детайлите го просветляваха, без да го претоварват.