Кинкикемъл324: Ще бъде сторено в името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния.
Дезмонд826: Господаря на Съдния ден.
Кинкикемъл324: Покажи ни правия път.
Дезмонд826: Нека мирът да е с теб, КК.
Кинкикемъл324: Чао, Дез.
Юсуф излезе от чатрума и допи кафето си със сметана. По стереоуредбата звучеше „Скъпи мой Руби“ на Колтрейн и Монк32. „Жалко, че не всички американци са толкова възвишени — помисли си той. — Светът щеше да бъде едно много по-добро място“.
46. Гроувнър скуеър
Лондон, петък, 14:10 ч.
Първото обаждане се получи на телефонния номератор в посолството, преди посланик Холтън да е излязъл през вратата на Уинфийлд Хаус. Джон О’Донъл, шеф на групата за преговори при освобождаване на заложници към ФБР, когото бяха предупредили за събитието едва пет минути преди да започне изявлението, беше разделил набързо членовете на оперативния център на два екипа: единият трябваше да се справя с явните шарлатани и криминалните случаи, а другият — да следи внимателно всяко обаждане, което изглеждаше поне малко истинско. Самият О’Донъл прехвърляше обажданията към съответния екип. Правеше го след кратък разговор, който обикновено продължаваше трийсет секунди или по-малко. Инстинктът му подсказваше, че нито един от хората, с които бе говорил до момента, не е истинският похитител, независимо от факта, че бе прехвърлил част от обажданията на втория екип за допълнителна проверка. Но той не сподели опасенията си с никого от изтощените мъже и жени, събрани около него в сутерена на посолството.
Два часа след появата на Робърт Холтън пред камерите Джон се свърза с номератора по друга линия.
— Колко обаждания са в режим на изчакване?
— Трийсет и осем — отговори телефонистът. — Момент… станаха четиридесет и две… четиридесет и четири… четиридесет и седем. Мисля, че ме разбирате.
— Продължавай.
О’Донъл затвори и прие още десет обаждания. Прехвърли седем от тях на първия екип, който се занимаваше с явните измамници, а останалите три — на втория, макар да усещаше, че нито един от тези хора не е от похитителите на Елизабет Холтън. Канеше се да поеме поредното обаждане, когато личният му телефон иззвъня. Той реши да отговори първо на него и чу гласа на телефониста от номератора:
— Мисля, че получих обаждането, което чакате.
— Гласът модифициран ли е?
— Да.
— Пусни го на тази линия, щом затворя.
— Добре.
Джон затвори. Когато телефонът иззвъня отново десет секунди по-късно, той притисна бързо слушалката до ухото си.
— На телефона е Джон О’Донъл от Федералното бюро за разследване. Какво обичате?
— Опитвам се да се свържа с вас от половин час — каза електронно модифицираният глас.
— Правим каквото можем, но когато на масата са сложени двайсет милиона долара, някои хора просто обезумяват.
— Аз не съм от тях. Аз съм човекът, с когото искате да говорите.
— Докажете го. Кажете ми къде оставихте дивидито със записа на Елизабет Холтън.
— Оставихме го под лодка на плажа на Бийкън Пойнт.
О’Донъл покри с ръка долната част на слушалката и помоли за тишина. После погледна към Кевин Барнет от ЦРУ и му даде знак да проследи обаждането.
— Доколкото разбирам, сте заинтересовани от сделката — каза Джон.
— В противен случай нямаше да ви се обаждам.
— При вас ли е нашето момиче?
— При нас е.
— Трябва ми доказателство.
— Няма време.
— Значи ще трябва да намерим. Искам да ми отговорите на един-единствен въпрос. Няма да ви отнеме повече от минута.
Тишина.
— Питайте.
— Като малка Елизабет е имала любима плюшена играчка. Искам да ми кажете каква е била тя и с какво име я е наричала. Ще ви дам друг телефонен номер. Обадете ми се на него, щом научите отговора. После ще обсъдим как ще осъществим размяната.
— Гледайте да ми вдигнете телефона. В противен случай момичето ви ще умре.
Линията прекъсна. О’Донъл затвори и се обърна към Барнет:
— Почти съм сигурен, че това е нашият човек.
— Слава богу! — въздъхна Кевин. — Остава ни да се надяваме, че момичето е при него.
32
Джон Колтрейн (американски саксофонист) и Телониъс Монк (американски джаз пианист). — Б.пр.