Стресната и потна, тя се събуди от почукването и впери поглед в ослепителнобялата лампа над походното си легло. Беше сънувала същия сън, който сънуваше всеки път, когато успееше да заспи. Мъже с черни качулки. Видеокамера. Нож. Вдигна окованите си в белезници ръце към шията си и откри, че кожата й все още е непокътната. После погледна към циментовия под и видя бележката. Едно око се взираше в нея през шпионката на вратата, сякаш я приканваше да се раздвижи. Беше тъмно и жестоко — окото на Каин.
Тя седна и стъпи с окованите си крака на пода, сетне се изправи и тръгна сковано към вратата. Бележката лежеше с лицевата си страна нагоре, а буквите бяха достатъчно големи, за да ги разчете и без да се навежда да я вземе. Беше въпрос, както обикновено, но този се различаваше от предишните. Тя му отговори с нисък, равен глас, после се върна на леглото си и се разплака неудържимо. Не се надявай — каза си. — Не смей да се надяваш.
Личната линия на Джон О’Донъл в оперативния център иззвъня в 15:09 часа. Този път не си направи труда да се представи.
— Разполагате ли с информацията, която ми е нужна?
— Играчката е била плюшен кит.
— Как го е наричала?
— Риба — отговори мъжът. — Наричала го е чисто и просто Риба.
О’Донъл затвори очи и сви юмрук.
— Верен отговор — каза той. — Да се договорим тогава. Искам момичето да си е вкъщи по Коледа.
Мъжът с модифицирания глас изреди на свой ред исканията си, после добави:
— Ще се обадя отново в пет и петдесет и девет лондонско време. Искам едносричен отговор: „да“ или „не“. Разбрахте ли?
— Разбрах ви отлично.
Връзката отново прекъсна. Джон погледна към Кевин Барнет.
— При тях е — съобщи му той. — И сме тотално прецакани.
Една лимузина „Ягуар“ очакваше самолета на Ейдриън Картър на пистата на летище Лондон Сити Еърпорт. Когато Габриел, Картър и Сара слязоха по стълбата, една дълга костелива ръка се показа от задния десен прозорец на лимузината и им махна да се приближат.
— Греъм Сиймор — възкликна театрално Алон. — Не ми казвай, не са те накарали да изминеш целия път дотук само за да ме закараш до Хийтроу.
— Изпратиха ме да те закарам — отговори Сиймор, — но не до Хийтроу.
— А къде?
Сиймор не отговори, а се втренчи въпросително в лицето на Габриел.
— Какво е станало с теб, за бога?
— Дълга история.
— Винаги е дълга. Качвай се. Не разполагаме с много време.
47. Даунинг стрийт 10
петък, 16:15 ч.
Лимузината на Греъм Сиймор влезе в Уайтхол и след няколко секунди спря пред охраняваните врати на Даунинг Стрийт. Сиймор свали прозореца си и показа личната си карта на униформения служител от лондонската полиция, който стоеше на пост пред оградата. Полицаят я разгледа набързо, после даде знак на колегите си да отворят вратата. Ягуарът се придвижи около петдесетина метра и отново спря, този път пред най-известната врата на света.
Габриел слезе последен от лимузината и последва другите в преддверието. От дясната им страна имаше малка камина, а до нея — причудлив кожен стол с висока облегалка в стил Чипъндейл33, върху който някога са седели портиери и пазачи. От лявата им страна имаше пътнически сандък, за който се смяташе, че е придружавал херцог Уелингтън в битката при Ватерло през 1815 година, и стенен часовник с махало на Бенсън от Уайтхейвън34, чийто звън толкова дразнел Чърчил, че заповядал да блокират музикалния му механизъм. А в средата на преддверието, облечен в безупречно ушит костюм, стоеше красив чернокос мъж с бледа кожа и с прошарени слепоочия. Той се приближи до Габриел и предпазливо му подаде ръка. Дланта му беше студена.
— Добре дошли на Даунинг Стрийт — каза министър-председателят на Великобритания. — Благодаря, че се отзовахте толкова бързо.
— Моля да ме извините за неугледния външен вид, господин премиер. Последните няколко дни бяха много дълги.
— Чухме за злополуката ви в Дания. Изглежда, са ви измамили. Всички сме били измамени.
— Така е, господин премиер.
— Отнесохме се зле с вас след нападението в Хайд Парк, но фактът, че името и лицето ви се появиха във вестниците, ни даде възможност да спасим живота на Елизабет Холтън. Опасявам се, че се нуждаем от вашата помощ, господин Алон. Готов ли сте да чуете това, което имаме да ви кажем?
33
Английски стил от XVIII в., за който са типични плавните линии и рококо орнаментите. — Б.пр.