В продължение на две седмици той не мръдна от леглото. Въпреки че често му се налагаше да се лекува и възстановява, неспокойната му натура го превръщаше в лош пациент. За да запълва с нещо дългите часове, Алон усърдно следеше отразяването на собствения му случай във вестниците и по телевизията. С натрупването на доказателства за израелското участие в събитията растеше и броят на протестите от страна на ислямските общности в Европа и техните поддръжници колаборационисти от левите европейски партии. Ужасът от лондонските атентати и отвличането на Елизабет Холтън, изглежда, бързо бе забравен и бе заменен с всеобщо европейско възмущение от методите, които са били използвани за откриването и спасяването й. Споразуменията на Шамрон с министерствата на правосъдието и разузнавателните служби на Европа скоро загубиха давност. Започнаха отново да издирват Габриел: в Нидерландия и Дания искаха да го разпитат за смъртта на Ибрахим Фаваз, а във Великобритания — за ролята му в спасяването на Елизабет Холтън.
Бушуваше и още една буря, която остана почти незабелязана от световните медии и от защитниците на човешките права, които, изглежда, бяха обсебени от предполагаемите престъпления на Габриел и неговия екип. Отвъд западната граница на Израел, в Египет, режимът на Хосни Мубарак се разправяше с подклаждания от „Мечът на Аллах“ бунт по начина, по който се бе справял с всички ислямски предизвикателства в миналото — чрез груба сила и безмилостна бруталност. Службата бе получила сведения за улични сражения между армията и ислямистите от делтата на Нил до Горен Египет. Имаше сведения и за кланета, бързи екзекуции, широко използване на мъчения и концентрационен лагер в Западната пустиня, където били затворени без съд хиляди екстремисти. Изготвената от Службата оценка завършваше със заключението, че Мубарак вероятно ще потуши бунта и поне за момента западната граница на Израел не е застрашена от нова ислямска република. Но на каква цена? „Репресиите създават екстремисти — заключаваха експертите, — а екстремистите извършват ужасни терористични актове“.
В средата на януари Габриел се почувства достатъчно силен, за да стане от леглото. Лекарят го навести отново и след като прегледа врата му, обяви, че вече се е възстановил и може да махне яката. Нетърпелив да се откъсне от неприятните събития, които го връхлитаха отвсякъде, Алон се съсредоточи върху планирането на сватбеното тържество. Прекарваше часове във всекидневната с Киара, разлистваше покорно лъскави списания за младоженци и участваше в обсъждането на важни подробности около храната и цветята. Спряха се на дата в средата на май и изготвиха списък на гостите, който включваше седемстотин имена. След двучасов ожесточен спор намалиха списъка само с двайсет души. Седмица по-късно, когато синините по лицето му избледняха до приемлива степен, те се престрашиха да обиколят заедно Йерусалим, за да огледат балните зали на хотелите и други подходящи за церемонията места. След като се осведоми за броя на гостите им, координаторът по организирането на специални събития в хотел „Цар Давид“ им предложи шеговито да направят сватбата на стадион „Теди Колек“51 — предложение, което Киара изобщо не намери за смешно. Докато шофираше по краткия път обратно към улица „Наркис“, тя не спря да се цупи.
— Може би правим грешка — каза внимателно Габриел.
— Пак започваш.
— Нямам предвид сватбата, а мащабите й. Може би ни трябва малко частно тържество. Само с роднини и приятели. Истински приятели.
Тя въздъхна тежко.
— Нищо не би ме направило по-щастлива.
В началото на февруари Габриел изпита непреодолимо желание да се залови с някаква работа. Една сутрин в десет часа той излезе от дома си на улица „Наркис“ и отиде с колата до Израелския музей, за да провери дали нямат нещо, с което да запълни времето си. След кратка среща с уредника на отдела за европейско изкуство той си тръгна от музея с прекрасна картина на Рембранд, озаглавена съвсем подходящо „Свети Петър в тъмницата“. Картината беше в доста добро състояние, нуждаеше се само от почистване на лаковото покритие и лека реставрация. Сложи я в свободната спалня в апартамента, но Киара се оплака от миризмата на разтворителите му и го помоли да си намери подходящо ателие. Той откри едно в колонията на художниците — беше с изглед към долината Хином — и прекара в него голяма част от следващата седмица.