— Да — отговори тя тихо и след минута Каин и Авел влязоха в килията й и внимателно я изправиха на крака.
Поведоха я безмълвно по стръмно тясно стълбище, като вървяха бавно, за да не се спъне с белезниците. Когато стигнаха горния край на стълбището, минаха през скърцаща метална врата и влязоха в малък склад. Беше пусто и тъмно, мракът се нарушаваше от един фенер, който осветяваше няколко походни легла в далечния ъгъл. На едно от тях лежеше мъж, чието лице не беше скрито с камуфлажна шапка. То бе сгърчено от болка и мокро от пот. Каин отгърна одеялото, показвайки десния му крак.
— Исусе Христе! — възкликна тихо Елизабет.
Куршумът бе влязъл под коляното и бе натрошил горната част на пищяла. Входното отверстие беше с диаметър около два сантиметра, със забити миниатюрни парченца от облеклото, което бе носил онази сутрин. Кожата беше червеникавокафява и подута, червени ивици бяха започнали да пълзят радиално към бедрото. Очевидно бе, че страда от сериозна локална инфекция и е на границата на сепсиса7. Тя посегна към китката му, но един от терористите я сграбчи за ръката. Беше Каин.
— Трябва да премеря пулса му.
Елизабет се освободи от хватката му и постави пръсти от вътрешната страна на китката на болния. Пулсът бе ускорен и слаб. После тя сложи длан върху челото му: бе мокро от пот и горещо от високата температура.
— Трябва незабавно да бъде отведен в спешен медицински център. И то добър.
Каин поклати отрицателно глава.
— Иначе ще умре.
Терористът вдигна облечената си в ръкавица ръка и насочи пръст към лицето на Елизабет, сякаш беше пистолет.
— Аз? Не мога да направя нищо за него тук. Той се нуждае от стерилна обстановка. Трябва да отиде в болница още сега.
Каин отново поклати глава.
— Ако му помогна, ще ме пуснете ли?
Този път той дори не си направи труда да отговори. Елизабет погледна към ранения мъж. Беше на не повече от двайсет и пет години, предположи тя, и ако не се намесеше веднага, щеше да умре много мъчително до тридесет и шест часа. Заслужаваше смъртта си, но сега това нямаше значение. Беше страдащо човешко същество, а Елизабет се бе заклела да лекува всички хора. Тя погледна към терориста с тъмнокафявите очи.
— Имам нужда от някои неща. Още сме във Великобритания, нали?
След кратко колебание той кимна утвърдително.
— Тогава вашият приятел има късмет. Все още е възможно да се вземе някой много силен антибиотик. Дайте ми лист хартия и нещо за писане. Ще изготвя списък. Донесете всичко, което ви поискам. Ако не го направите, приятелят ви ще умре.
13. Летище „Бен Гурион“
четвъртък, 22:47 ч.
Приемната за ВИП гости беше празна, когато Габриел пристигна на летище „Бен Гурион“ късно същата вечер. Мина сам по дългия бял коридор и излезе в мразовития нощен въздух. Бронираната лимузина на Шамрон бе паркирана на кръговото кръстовище и от отворения наполовина заден прозорец се виеше струйка цигарен дим. Зад нея бе спрян втори автомобил, пълен с абсурдно млади бодигардове — нова добавка към охраната му след опита за покушение срещу него. Ари прекарваше старините си, обграден от деца с пистолети. Алон се страхуваше, че такава ще бъде и неговата съдба.
Той се качи отзад в лимузината и затвори вратата. Шамрон го изгледа мълчаливо, после вдигна покритата си с кафяви петна ръка и даде знак на шофьора да тръгва. Минута по-късно, докато се носеха с пълна скорост към Йерусалим през Юдейското плато, той сложи в скута на Габриел купчина израелски вестници: „Хаарец“, „Маарив“, „Йедиот Ахаронот“, „Йерусалим Пост“. Снимката на Алон бе на първата страница на всеки от тях.
— Изпратих те в Амстердам за няколко дни кротко да четеш и ето какво ми носиш. Знаеш ли, Габриел, има и лесни начини да се измъкнеш от вечеря с министър-председателя.