— Който е безгрешен, нека пръв хвърли камък — отвърна египтянинът. — Повярвай ми, Алон, докато говорим, хората ми вече действат, но Сфинкса е наясно какво ще предприемем. Никой в Египет не знае къде е момичето. Съмнявам се, че дори шейх Таид знае подробностите по операцията. Единственият ти шанс да намериш Елизабет Холтън жива си е отишъл заедно със Самир ал Масри.
— И все пак някой знае — възрази Габриел.
— Сфинкса знае. Открий го и ще намериш момичето. — Ал Заят хвана дръжката на куфарчето. — Е, заслужих ли си вече петдесетте хиляди долара?
— Искам всичко, което имаш за „Мечът на Аллах“ — каза Алон. — Факти и доказателства, списъци на членовете, известни организации в Европа. Имена, адреси, телефонни номера.
— Куфарчето с тези неща е в багажника на колата ми — каза египтянинът. — Но ще ти струва пари.
Алон въздъхна.
— Колко, Вазир?
— Още петдесет хиляди.
— По някаква случайност не нося други петдесет хиляди долара.
Ал Заят се усмихна.
— Ще взема и разписка за сумата — каза той. — Знам, че си надежден.
Куфарчето, което Вазир ал Заят извади от багажника на взетия под наем фолксваген, съдържаше „душата“ на една от най-свирепите терористични организации в света и затова бе добра сделка за петдесет хиляди долара. Когато египтянинът си отиде, Габриел отвори директорията с имената на известните членове на „Мечът на Аллах“ и зачете. След пет минути попадна на име, което му бе познато. Намери фотокопието на съответния файл и разгледа снимката. Тя бе стара и с лошо качество, но дори и така можеше да установи, че е на същия човек, с когото се бе срещнал преди седмица в Амстердам. „Аз съм лицето, което търсите в папките на Соломон Роснер — беше му казал мъжът онази нощ. — Дойдох да ви помогна“.
16. Париж
петък, 15:45 ч.
Почукването беше плахо и предпазливо. Доктор Юсуф Рамадан, професор по ислямистика от Американския университет в Кайро, вдигна поглед от работата си и видя една жена, застанала на прага на кабинета му. Както всички служителки в Института за изследване на исляма, тя беше забулена. Но въпреки това, професорът леко отклони очи, когато тя заговори:
— Съжалявам, че ви прекъсвам, професоре, но ако нямате нищо против, ще си тръгвам.
— Разбира се, Атифа.
— Да ви донеса ли нещо, преди да си тръгна? Може би още чай?
— Вече пих твърде много. — Той погледна ръчния си часовник. — Всъщност и аз самият скоро ще тръгвам. В четири и половина имам среща на кафе с колега от Сорбоната.
— Не забравяйте чадъра си. Все още вали.
— Вече пет дни вали.
— Добре дошли в Париж. Мир вам, професор Рамадан.
— Мир и на теб, Атифа.
Жената излезе от кабинета и тихо затвори вратата. Юсуф прекара още десет минути в писане на лаптопа си, после го прибра заедно с папките с изследванията си в дипломатическото куфарче и се изправи. Беше строен мъж, с брада и леко оредяла къдрава коса, меки кафяви очи и фин орлов нос, който често се свързва с египетската аристокрация. Не беше аристократ по рождение; в действителност мъжът, който сега бе смятан за един от най-влиятелните египетски интелектуалци и писатели, беше син на пощенски служител от бедно селце в края на оазиса Ел Фаюм. Бляскав, харизматичен и самопровъзгласил се за политически умерен, Рамадан си беше взел отпуск от Американския университет в Кайро преди година и половина и бе постъпил на работа като лектор в института. Официалната цел на пребиваването му в Париж бе да довърши шедьовъра си — ново изследване върху кръстоносните походи, което обещаваше да се превърне в стандарт за всички бъдещи книги на тази тема. Когато не пишеше, професорът можеше да бъде видян в лекционните зали на Сорбоната, в популярни предавания по френската телевизия, дори в коридорите на властта. Той бе приет възторжено от парижката интелигенция и преса и мнението му бе търсено по редица въпроси — като израелско-палестинския конфликт, американската окупация на Ирак и опасността от ислямски терор — сфера, в която професорът притежаваше задълбочени познания.
Юсуф отиде до тесния прозорец и погледна надолу към булевард „Ла Шапел“. Тъмен и студен, мокър от ситния дъждец: Париж през зимата. Бяха минали много дни, откак слънцето се бе показало за последен път, а даже и тогава само плахо бе надзърнало иззад пелената на облаците. Рамадан копнееше да се върне в Кайро, копнееше за грохота на уличното движение, за миризмата — едновременно отвратителна и магична, за музиката от гласовете на хилядите мюезини, за ласката на пустинния вятър през нощта… Бяха изминали шест месеца от последното му завръщане. Скоро — каза си той. Скоро всичко щеше да свърши и той щеше да си отиде у дома. А ако нещата се развиеха по план, страната, в която щеше да се върне, щеше да бъде много различна от онази, която бе напуснал. Колко странно, че всичко бе задействано оттук, от мрачния Париж, от малкия му кабинет в осемнадесети арондисман11.