— Знаеш ли, Габриел, ако не греша, това е първият комплимент, който получавам от теб. По време на подготовката ми за операцията „Ал Бакари“ ти почти не говореше с мен. Остави ме в ръцете на твоите инструктори и останалите членове на екипа ти. И защо беше това? — Тъй като не получи отговор, тя сама отговори на въпроса си: — Може би трябваше да запазиш дистанция. Иначе нямаше да можеш да ме изпратиш в лагера на Зизи. Кой знае? Може би си ме харесвал малко повече.
— Чувствата ми към теб бяха чисто професионални, Сара.
— Не съм казала нищо друго. — Тя замълча за момент. — Знаеш ли, след края на операцията всички ужасно ми липсвахте. Бяхте първото истинско семейство, което съм имала. — Поколеба се и добави: — Дори и ти ми липсваше, Габриел.
— Аз едва не станах причина да те убият.
— О, стига! — Сара сведе поглед и допря върховете на пръстите си, по които нямаше пръстени. — Вината не беше твоя. Аз бях виновна. Операцията беше много добра. Ще ти издам една малка тайна. Управлението не е толкова добро като вашата Служба. Нашите операции са като от тухли и хоросан. Вашите са като… — Замълча, търсейки подходящата дума, после добави: — … като изкуство. Те напомнят картините на дядо ти.
— Дядо ми е немски експресионист — възрази Габриел. — Някои от картините му са доста хаотични и пламенни.
— Такива са и вашите операции.
Сара се облегна на седалката си и подпря единия си крак на облегалката за ръце пред Алон. В паметта на Габриел проблесна спомен: Сара с черна абая14, прикована с белезници към масата на инквизитора в една хижа в швейцарските планини.
— Пак ме гледаш по онзи начин — каза тя.
— По кой начин?
— Така, както гледаше картината на Ван Гог, която продадохме на Зизи. Разглеждаше Маргьорит Гаше и мен по един и същи начин. Оценяваш ме. Гледаш за олющвания и драскотини. Питаш се дали платното може да се върне към живот, или не може да се реставрира.
— И какъв е отговорът?
— Платното е добре, Габриел. Не се нуждае от никаква реставраторска намеса. Всъщност е годно да бъде изложено и така.
— Вече не сънуваш кошмари? Нямаш сеанси с психотерапевтите на Управлението?
— Не стигнах дотам. — Тя отново сведе поглед, сякаш някаква сянка мина пред очите й. — Никой в Лангли не знае по-добре от мен какво преживява Елизабет Холтън. Може би затова Ейдриън е избрал мен за тази задача. Той е бивш оперативен агент. Знае как да манипулира хората.
— Забелязах това.
Сара го погледна отново.
— Е, къде ще ходим?
— Първо ще се отбием за малко в Тел Авив, за да събера екипа си. После ще отидем в Амстердам, за да си поговорим с един човек, който ще ни помогне да открием Елизабет Холтън.
— Познавам ли го?
— Вероятно не.
— Разкажи ми за него — предложи тя.
Габриел й каза всичко.
Те пристигнаха на булевард „Цар Саул“ в Тел Авив малко след зазоряване на следващата сутрин. Габриел се отби в Оперативния отдел, за да вземе снимките, направени от Ели Лавон при първото му наблюдение, и прочете докладите от Амстердам, после поведе Сара по коридора в сутерена към стая 456В. Дълги години тя бе служила за склад, където се изхвърляха стари мебели и излезли от употреба компютри, и понякога бе използвана от нощната смяна за любовни срещи. Сега бе известна в цялата централа като Леговището на Габриел. На вратата бе залепен пожълтял лист, на който бе написано на иврит с изящния почерк на Алон: Временна комисия за проучване на терористичните заплахи в Западна Европа. Табелката бе свършила добра работа при две бурни операции. Габриел реши да я остави засега.
Той набра комбинацията за отключване на бравата, светна флуоресцентните лампи и влезе. Стаята изглеждаше точно както я бе оставил преди година. Едната стена бе покрита със снимки от наблюдения, на другата имаше диаграма на глобална бизнес империя, третата представяше колекция от репродукции на картини на импресионисти. Черната дъска на Алон стоеше изоставена в ъгъла, на чистата й повърхност се виждаше само едно име: Сара Банкрофт. Тя го последва колебливо, сякаш влизаше в забравена стая от детството, погледът й се спря на снимките: Зизи ал Бакари с глезената му дъщеря Надия; адвокатите му от „Абдул и Абдул“, завършили в Америка; швейцарският му банкер хер Верли; шефът на охраната му Бен Талал; неговият личен френски треньор и главен мъчител на Сара Жан-Мишел. Тя се обърна и погледна Габриел.