Алон погледна часовника си. Беше 17:37 часът. „Животът на шпионина — помисли си той. — Затъпяваща скука, нарушавана от кратки интерлюдии на абсолютен терор“. Сложи си пак слушалките и зачака телефонът на Ханифа да иззвъни.
Те потънаха в неловкото мълчание на непознати, попаднали на бдение на мъртвец, и прекараха една ужасно банална вечер. Ахмед, блъскащ играчката си о пода на кухнята. Ахмед, правещ се на реактивен самолет. Ахмед, ритащ топка срещу стената на всекидневната. В 20:15 часа се чу оглушителен трясък и ако се съди по истеричната тирада, някаква безценна семейна реликва бе безвъзвратно загубена. В отговор разкаяният Ахмед попита дали баща му ще се обади тази вечер. Габриел, който крачеше из стаята, се закова намясто и зачака отговора. „Ще се обади, ако може — каза Ханифа. — Винаги го прави“. В крайна сметка Ибрахим, изглежда, бе казал истината.
В 20:20 часа на Ахмед бе наредено да отива в банята. Майка му разчисти бъркотията във всекидневната и включи телевизора. Изборът й на канали беше показателен: скоро стана ясно, че гледа „Ал Манар“ — официалния телевизионен канал на „Хизбула“. През следващите двайсет минути, докато Ахмед цамбуркаше из ваната, те бяха принудени да изслушат проповедта на ливански имам, който възхваляваше смелостта на „Мечът на Аллах“ и призоваваше към нови терористични актове срещу неверниците американци и техните ционистки съюзници в Израел.
В 20:43 часа проповедта бе прекъсната от острия звън на телефона. Ханифа бързо вдигна слушалката и каза на арабски: „Ти ли си, Ишак?“. Не беше той, а смутен датчанин, който търсеше някой си Кнуд. Чувайки говорещата на арабски жена — и несъмнено високопарната тирада на имама на заден план, — мъжът се извини многословно и побърза да затвори. Ханифа сложи слушалката на вилката и извика на Ахмед да излиза от банята. Проповедникът на „Хизбула“ на свой ред изкрещя, че е дошло време мюсюлманите от цял свят да довършат делото, започнато от Хитлер.
Мордекай изгледа Габриел.
— Не е нужно и двамата да слушаме тези гадости — каза той. — Защо не излезеш оттук за няколко минути?
— Не искам да пропусна обаждането.
— За това са записващите устройства. — Подаде палтото на Алон и леко го побутна към вратата. — Иди да хапнеш нещо и вземи Сара с теб.
Във фоайето струнен квартет апатично свиреше менует от Бах. Габриел и Сара минаха край музикантите, без да ги погледнат, и се отправиха през площада към кафенетата около новото пристанище. Беше станало много по-студено; Сара носеше барета и бе вдигнала яката на палтото си. Когато я подразни, че прилича на шпионин, тя игриво го хвана под ръка и се притисна до него. Седнаха отвън край кея и пиха ледена бира „Карлсберг“ под съскащата топлина на газова печка. Габриел ядеше неохотно от пържената треска с картофи, а Сара разглеждаше разноцветните, осветени с прожектори фасади на къщите по отсрещния бряг на канала.
— По-хубаво е от Лангли, предполагам.
— Навсякъде е по-хубаво от Лангли — измърмори той.
Тя вдигна поглед към черното небе.
— Предполагам, че сега съдбата ти е в ръцете на НСА и нейните сателити.
— Твоята също — отвърна Алон. — Щеше да е по-умно да отидеш в Лондон с Ейдриън.
— И да изпусна това? — Сара сведе очи към къщите покрай канала. — Ако той позвъни тази вечер, смяташ ли, че ще успеем да я намерим?
— Зависи от това дали от Националната агенция за сигурност ще успеят да определят точното местоположение на Ишак. Но дори и да успеят да открият мястото, където е Елизабет Холтън, от Вашингтон ще имат още един проблем: как да я измъкнат жива оттам. Всеки опит да щурмуват скривалището без съмнение ще завърши с насилие. Но аз съм сигурен, че експертите ще измислят някакъв план.
— Не се прави на обиден мъченик, Габриел. Не ти отива.
— Не ми харесаха някои от нещата, които са били казани за мен във Вашингтон.
— Вашингтон е безмилостен град.
— Такъв е и Йерусалим.
— Значи ще трябва да станеш по-безчувствен, когато те направят шеф на Службата. — Тя му хвърли дяволит поглед над яката на палтото си. — Ейдриън каза, че е само слух, но като съдя по реакцията ти, май е вярно. — Сара вдигна чашата си. — Мазел тов28.
— Съболезнованията биха били по-подходящи.
— Не искаш ли поста?
— Не съм от хората, които се стремят към високи постове.