— В чудесно настроение си тази вечер.
— Прости ми, Сара. Разговорите за геноцида и изтреблението обикновено ми развалят вечерта.
— О, това ли било! — Тя отпи от бирата си и потисна една тръпка. — Знаеш ли, този ресторант има и вътрешна зала.
— Да, но за мен ще е по-трудно да се ориентирам дали ни следят.
— А така ли е?
— Обучена си в контранаблюдението. Ти кажи.
— Когато излизахме от хотела, имаше един тип, който пиеше на бара — каза тя. — Сега стои от другата страна на канала с жена, която е с поне петнайсет години по-стара от него.
— От Датската служба за сигурност ли е?
— В бара говореше на немски.
— Значи…
Сара поклати глава:
— Не, не смятам, че е от службата за сигурност. Ти какво мислиш?
— Мисля, че е германски жиголо, който ще отмъкне всичките пари на тази жена.
— Не трябва ли да я предупредим?
— Опасявам се, че си имаме достатъчно грижи тази вечер.
— Винаги ли си толкова очарователен на среща?
— Не знаех, че е среща.
— Това е най-близкото до среща събитие за мен от доста време насам.
Габриел я изгледа невярващо и сложи парче риба в устата си.
— Наистина ли очакваш да повярвам, че имаш трудности с привличането на мъжете?
— Може би си забравил, но в момента живея под чужда самоличност заради участието ми в операция „Ал Бакари“. Това донякъде е пречка да се срещам с мъже. Даже колегите ми в центъра за борба с тероризма не знаят истинското ми име или нещо за миналото ми. Предполагам, че е за добро. Така или иначе, когото и да срещна сега, няма никакъв шанс. Страхувам се, че сърцето ми вече е пленено от друг. — Тя се взря в него над чашата си. — Сега е моментът, в който би трябвало плахо да ме попиташ за името на мъжа, пленил сърцето ми.
— Някои въпроси е по-добре да си останат незададени, Сара.
— Нужно ли е да си такъв стоик, Габриел? — Тя отпи от бирата си и пак заразглежда къщите край канала. — Или сърцето ти го подсказва?
— Повярвай ми, Сара, можеш да имаш нещо далеч по-добро от петдесет и няколко годишен мизантроп от Долината на Израил.
— Винаги са ме привличали мъжете мизантропи, особено талантливите. Но за съжаление, винаги съм се проваляла в намирането на синхрона. Затова следвах изкуство, а не музика. — Усмихна се с горчивина. — Киара е, нали? Винаги съм го знаела.
Габриел бавно кимна.
— Тя е голяма късметлийка — каза Сара.
— Аз съм късметлията.
— Знаеш ли, Киара е твърде млада за теб.
— По-възрастна е от теб, но все пак благодаря за напомнянето.
— Ако някога те напусне заради по-млад мъж… — Гласът й заглъхна. — Е, знаеш къде да ме намериш. Аз ще бъда самотният бивш музеен куратор, работещ на смени в саудитския отдел на Националния център за борба с тероризма.
Габриел протегна ръка и докосна лицето й. Студът бе придал лека руменина на алабастровите й страни.
— Съжалявам — каза той.
— За какво?
— Не трябваше да те използваме. Трябваше да намерим някоя друга.
— Няма друга като мен — отвърна тя. — Но предполагам, вече го знаеш.
Рояк китайски туристи — най-новите екскурзианти, нахлули в Европа — си правеха снимки в средата на Новия кралски площад. Габриел хвана Сара под ръка и я поведе на дълга разходка, докато размисляше над иронията във факта, че хората масово прекарват отпуската си по светите места на една залязваща цивилизация. Двамата влязоха във фоайето на хотел „Д’Англетер“ под почтителния поглед на портиера и се качиха по стълбите, съпровождани от звуците на „Канон в ре мажор“ от Йохан Пахелбел29. Когато влязоха в стаята, завариха Мордекай да снове нервно напред-назад.
— Обади се — прошепна той, като мушна слушалките в ръката на Алон. — Наистина се обади. Направихме го, Габриел. Пипнахме го.
32. Кайро
вторник, 22:19 ч.
Истината излезе на бял свят в стаята за разпит номер 8 в „Скорпион“, но всъщност винаги ставаше така. Точно както бе подозирал Вазир ал Заят, Хюсеин Мандали не беше обикновен учител. Той беше важен агент на „Мечът на Аллах“ и лидер на клетка на групировката в Имбаба. Мандали призна също, че е присъствал, когато шейх Таид е записал проповедта си, в която призовава за въстание срещу режима. Записът бе направен в неделя сутринта в апартамент 1206 в „Кулите на Рамзес“ — луксозна сграда северно от спортния клуб „Гезира“, в която живееха чужденци, филмови звезди и новозабогатели приятели на режима. Една бърза проверка в картотеката бе разкрила, че апартаментът е собственост на компания, наречена „Неджад Холдингс“, а повторната проверка бе потвърдила, че компанията принадлежи на принц Рашид бен Султан ал Сауд.