Внезапно нещо тъмно и неясно се стрелна покрай наблюдаващите хора, докосна крака на Джондалар и се хвърли върху Атароа. Стремителното нападение събори водачката назад. Остри зъби се впиха в гърлото й и разкъсаха кожата. Жената се оказа просната по гръб на земята. Мъчеше се да се пребори с настървеното кълбо от зъби и козина. Успя да прободе тежкото рунтаво тяло, преди да изпусне камата, но това само предизвика страхотно ръмжене и още по-силно стискане на яките челюсти, които я давеха, душеха и спираха дъха й.
Мрак обгърна Атароа. Тя се опита да изпищи, но в този момент един остър кучешки зъб прекъсна артерия и се разнесе ужасяващо сподавено клокочене. Тогава високата снажна жена се отпусна и престана да се бори. Като продължаваше да ръмжи. Вълчо я разтърси, за да се увери, че не се съпротивлява повече.
— Вълчо! — извика Айла, когато преодоля изненадата си и се понадигна. — О, Вълчо!
Вълкът пусна жената, от разкъсаната артерия бликна кръв и го изпръска. Той изпълзя до Айла с подвита опашка, като скимтеше, сякаш искаше да се извини и търсеше одобрението й. Тя му бе наредила да стои скрит и сега разбираше, че е действал против волята й. Когато бе видял, че я нападат и е в опасност, бе скочил да я защити. А в този момент вече не бе сигурен как ще се изтълкува неговото неподчинение. Още повече, че никак не обичаше именно тази жена да му се кара.
Но вместо това Айла разтвори обятия и простря ръце към него. Вълкът веднага усети, че му се прощава прегрешението, и се втурна радостно към нея. Тя го прегърна, зарови лице в козината му, а от очите й потекоха сълзи.
— Вълчо, ти спаси живота ми — хълцаше жената. Животното я близна и я изцапа с все още топлата кръв на водачката, останала по муцуната му.
Хората от Бивака отстъпиха назад, зяпнали от учудване, вторачени изумено и неразбиращо в русата жена, обвила ръце около огромен вълк, който току-що яростно бе нападнал и убил друга жена. Гостенката бе нарекла животното с мамутойската дума за „вълк“, но тя бе подобна на тяхната дума за месоядния ловуващ звяр. Говореше му сякаш той можеше да я разбере — също както говореше на конете.
Нищо чудно, че тази непозната не бе показала никакъв страх пред Атароа. Магията й бе толкова могъща, че успяваше не само да накара конете да изпълняват волята й, но дори можеше да командва вълци! А освен това, като видяха мъжа да се отпуска на колене до жената и вълка, им стана ясно, че и той не проявява никакви признаци на безпокойство. Дори бе скочил, без да обръща внимание на копията на Вълчите Жени, които също бяха отстъпили няколко крачки назад и сега ги наблюдаваха с отворени уста. Изведнъж зад Джондалар видяха друг мъж с нож в ръка! Откъде се бе взел този нож?
— Дай да отрежа тия въжета, Джондалар — продума Ебулан и ги разсече с ножа.
Джондалар се озърна, когато усети, че някой освобождава ръцете му. Още мъже се смесиха с тълпата и още повече се зададоха откъм затвора.
— Кой ви пусна?
— Ти — отвърна му Ебулан.
— Какво искаш да кажеш? Та нали аз бях вързан?
— Да, но ти ни даде ножовете… и ни вдъхна смелост да опитаме — продължи Ебулан. — Ардемун се промъкна зад пазачката при портата и я удари с жезъла. След това прерязахме въжетата, с които привързваха портата. Всички наблюдаваха боя, а после се появи вълкът… — гласът му заглъхна и той поклати глава, загледан в жената и звяра.
Джондалар не забеляза, че мъжът беше твърде развълнуван, за да продължи. В този момент имаше нещо по-важно.
— Айла, добре ли си? Тя нарани ли те? — попита той, като прегърна и вълка, и жената. Животното остави Айла и започна да ближе Джондалар.
— Само една драскотина по врата. Дреболия — отвърна тя, вкопчена в мъжа. — Струва ми се, че Вълчо е ранен, но това, изглежда, не го тревожи.
— Никога нямаше да ти позволя да се върнеш, ако знаех, че тя ще се опита да те убие тук, на самото празненство. Трябваше да се досетя. Какъв глупак съм да не разбера колко опасна бе тя! — извика той и я притисна към себе си.
— Не, не си глупав. На мен също дори през ум не ми е минавало, че ще ме нападне, и не знаех как да се отбранявам. Ако не беше Вълчо… — и двамата погледнаха звяра, преизпълнени от благодарност.
— Трябва да си призная, че по време на това пътуване понякога ми се искаше да изоставим Вълчо. Мислех си, че е само едно допълнително бреме, което затруднява придвижването ни. Ужасно се ядосах, като разбрах, че си хукнала да го търсиш след прекосяването на Сестрата. Мисълта, че си се изложила на опасност заради това животно, много ме разстрои. — Джондалар взе главата на вълка в ръце и го погледна право в очите. — Вълчо, обещавам, че никога няма да те изоставя. Бих рискувал живота си, за да спася твоя. Ах, ти, славен немирнико! — рошеше козината му мъжът и го чешеше зад ушите.