Гледаше, без да мигне.
„Аз съм единственият, който е на своето място тук.“
— Сър? — водачът му предложи помощта си и посегна към коланите.
Виктор се върна обратно към реалността, освободи се самичък и слезе от седалката. Вече на свобода, той свали дебелите ръкавици и ги прибра в джоба си. Студът моментално опари оголената плът. Сякаш смъртта се ръкуваше с него и го приветстваше с „добре дошъл“ в криптата на баща му.
Мина покрай хората си и се насочи към входа. Вътре в тунела имаше един-единствен пазач. Момчето тутакси потисна треперенето от студ и застана мирно.
— Господин адмирал!
Виктор разпозна в него един от старшите офицери на „Дракон“. Защо беше на пост? Вниманието му се изостри.
— Какво има, лейтенант?
Човекът се мъчеше да намери подходящи думи.
— Сър, натъкнахме се на два проблема. Единият е тук, а другият — на „Омега“. Капитан Миковски очаква обаждането ви по УТК — линията.
Виктор се намръщи и погледна назад към празната полиня. Черен кабел, почти засипан от снега, излизаше откъм езерото и изчезваше надолу в шахтата. Това бе УТК-линията — подводен телефон, нещо като активен сонар, който вместо единични къси сигнали можеше да предава гласове. Подобна комуникация бе възможна само на къси разстояния, така че „Дракон“ би трябвало все още да е някъде наблизо.
Полузамръзналата група тръгна надолу по тунела, минавайки покрай взривените останки на някакъв снегомобил до вратата. Постовият продължи да говори забързано:
— Сър, проблемът тук е, че неколцина военни и група цивилни се барикадираха в Ниво Четири. Не успяхме да се доберем до тях заради някакви странни зверове, които нападнаха хората ни.
— Зверове ли?
— С бяла кожа. Масивни. Колкото бикове. Аз лично не съм ги виждал. Създанията изчезнали в ледените пещери, преди да пристигне подкреплението. Загубихме един от нашите. В момента коридорът е под охрана.
Краката на Виктор омекнаха. Преди да тръгне, бе прочел секретните доклади на баща си до Москва.
„Грендели… Нима е възможно? Нима още са живи?“
Не след дълго пристигнаха в основната част на станцията, черният кабел свършваше в малък радиоприемник. Свързочникът скочи на крака при появата на адмирала.
— Сър! Капитан Миковски чака…
— Разбрах — отиде до УТК-телефона и взе слушалката. — Адмирал Петков.
— Господин адмирал, токущо получих съобщение от нашите в „Омега“ — думите звучаха кухо, сякаш някой говореше през дълга тръба, но това бе несъмнено гласът на капитан Миковски. — Бих искал да ви го предам незабавно.
— Слушам.
— Имало е пробив в охраната. Една жена от пленниците и американски матрос са се измъкнали от бараката и са стигнали до малък летателен апарат.
Сви юмрука си. Как беше възможно да се случи това?
— Успели са да избягат, сър. Не сме в състояние да ги проследим заради бурята. По всяка вероятност са се насочили към Аляска, за да вдигнат тревога.
Ярост забушува в гърдите на Виктор. Такава грешка не биваше да се допуска в никакъв случай. В тази мисия не можеше да има живи свидетели. Всичко бе нагласено до последната секунда. Под прикритието на виелицата и магнитната буря американските сателити можеха да различат в най-добрия случай само неясни инфрачервени сигнатури. И въпреки че ехото от миналите битки понякога се регистрираше от патрулиращи кораби или подводници дори при липса на живи свидетели, на руското правителство му правеше чест, че категорично и приемливо отричаше каквото и да било свое участие в тях. Дори на изследователската подводница „Полярен страж“ и бе позволено да се измъкне безпрепятствено заедно с бегълците. Макар че тя би могла да засече „Дракон“ в тези води, не можеше да установи със сигурност как-во се е случило върху леда.
Убедително опровержение. Това бе ключовата фраза, характеризираща съвременните битки.
Но сега бяха избягали двама от пленниците. Двама свидетели, които можеха да посочат него, руския адмирал.
Виктор се насили да поеме дълбоко въздух и да се успокои. Потисна изблика на гняв. Първоначалната му реакция бе инстинктивна, чисто военна. Всъщност нямаше никакво значение. Обхвана с ръка монитора на „Поларис“ и си напомни за голямата мисия, която трябваше да изпълни.
Отново възвърна спокойствието си. Освен това и двете правителства бяха одобрили тайната война, която бе мълчаливо определяна в политическите кръгове като престрелка. Подобни прикрити сражения непрекъснато избухваха между различни държави и американците не правеха изключение. Водеха се в затънтените кътчета на света — във водите около Северна Корея, в пустините на Ирак, в просторите на Китай, а неведнъж дори в самотната пустош на полярния оайон. Командването беше информирано, но детайлите никога не достигаха до екраните на широката публика. „Далеч от очите, далеч от мислите.“