Макар че не виждаше нищо, все още не бе свалила защитните очила. Дори при цялата тази вихрушка през предния прозорец нахлуваше ярка светлина. Караше я да затвори очи. От колко ли време не бе мигвала?
Отърси се от тези мисли и провери скоростта. Прекалено ниска. Насрещният вятър я убиваше. Опита се да не обръща внимание на състоянието на горивото. Жълтата лампичка мигаше предупредително. Празно. Летяха на пари през бурята.
— Всички ли сме сигурни? — обади се Ковалски. Матросът се бе отказал от опитите си да намери някого по радиото.
— Не виждам какво друго ни остава — каза Джени. — Нямам достатъчно гориво, за да стигна до брега. Така или иначе ще бъдем принудени да кацнем. По-добре да бъде на място, където имаме поне някакъв шанс да оцелеем.
— Още колко ни остава? — попита Том от задната седалка. Бейн лежеше свит на кълбо на седалката до него.
— Ако координатите ви са верни, около петнадесет километра.
Ковалски се загледа напред през прозореца.
— Не мога да повярвам, че го правим.
Джени пренебрегна думите му. Вече го бяха обсъдили. Това беше единственият им шанс. Мъчеше се да изстиска поне още малко скорост, като използваше всяко затишие на вятъра и всеки порив, който ги отнасяше в желаната посока. Управлението ставаше все по-трудно — по крилете и предното стъкло се натрупваше лед. Лека-полека се превръщаха в летящо ледено кубче.
Летяха мълчаливо още пет минути. Джени едва поемаше дъх очаквайки всеки момент перките да се задавят и замрат, когато алчните мотори погълнат и последните капки гориво.
— Ето там! — внезапно възкликна Том и протегна ръка между нея и Ковалски. Бейн вдигна глава.
Джени се опита да проследи накъде сочи мичманът. — Не виждам…
— Дясно на борд десет градуса! Изчакай вятърът да утихне!
Джени съсредоточи вниманието си към мястото, което и сочеше. И тогава, след като снегът внезапно изчезна след поредното диво завихряне, право пред тях грейна светлина.
— Сигурен ли си, че това е мястото? Том кимна.
— Полярна станция „Грендел“ — изстена Ковалски. Джени започна да се спуска, без да откъсва очи от алтиметъра. Нямаха гориво и им трябваше място, където да кацнат. Не можеха да се върнат до „Омега“, а оставането им в пустошта на полярната шапка означаваше сигурна смърт. Имаше само още едно място, където можеха да намерят някакъв подслон. Полярната станция.
Беше рисковано, но не и напълно безумно. Руснаците нямаше да ги очакват. Ако кацнеха някъде настрани, Том Помаутук познаваше разположението на станцията достатъчно добре и ще могат да се доберат до някоя от външните вентилационни шахти, снабдяващи станцията с пресен въздух. Можеха да се крият там, докато руснаците си отидат.
А и без това горивото им бе на привършване и нямаха Друг избор.
Отерът се наклони, когато левият двигател се задави. Перката превъртя и спря. Само за миг двумоторният самолет стана едномоторен. Джени се мъчеше да го задържи изправен с помощта на задкрилките. Спускаха се рязко надолу.
— Дръжте се!
Ковалски сграбчи с всички сили дръжките на седалката.
— За това съм застрахован.
Не се виждаше граница между небето и ледовете под тях. Джени гледаше как стрелката на алтиметъра се върти надолу. Вятърът продължаваше да ги връхлита, сякаш се мъчеше да задържи самолета във въздуха.
Джени прехапа долната си устна. Опита се да фиксира ума си мястото на светлинния сигнал на станцията, който вече не се виждаше. В главата и се появи карта, оформена от показанията на уредите и от собствения и инстинкт.
Когато алтиметърът показа височина под шестдесет метра, тя се съсредоточи върху баланса, като се мъчеше да преодолее едновременно вятъра и замлъкналия двигател, за да остане в хоризонтално положение. Снегът стана по-гъст — вече не само падаше от небето, но и се вдигаше от ледената равнина под тях.
Опитваше се да се спусне колкото се може по-плавно. Това бе единственият начин да кацнеш безопасно при нулева видимост. Бавно и равномерно… докато държи двигателят. Гледаше как алтиметърът отброява тридесет метра… после двадесет… после…
— Внимавай! — извика Том от задната седалка.
Погледът й се откъсна за миг от уредите. Резките пориви на вятъра разгониха снега пред тях и откриха ледена стена, натрошена и извита нагоре като зъби на гигантско чудовище, покрити със сняг. Намираше се само на сто метра от тях. Джени бързо прецени възможностите. Нямаше достатъчно мощност, за да успее да мине отгоре.