Седнал до нея, Ковалски монотонно редеше псувня след псувня, сякаш се молеше.
Джени стисна зъби и натисна щурвала напред, гмуркайки се стръмно надолу. „Майната му, писна ми от такива кацания.“ Спусна самолета през последните петнадесет метра право към ледените пикове.
Земята не се виждаше никъде.
Молитвата на Ковалски ставаше все по-гореща и завърши с „Мамка му, мамка му, мразя те!“.
Джени не му обърна внимание. Насочи цялото си внимание към уредите. На тях имаше повече доверие. Те твърдя ха, че земята се намира някъде долу. Спусна докрай задкрилките. Самолетът рязко се гмурна.
Това бе прекалено много за двигателя. Той се задави, закашля се и млъкна. За миг се превърнаха в замръзнала скала с криле, летяща право надолу.
— Мамка муууууууууу! — закрещя Ковалски, притиснал ръце в предното стъкло и панела.
Джени си тананикаше. Инерцията от плавното спускане се бе запазила. Стрелката на алтиметъра пълзеше все по-надолу и по-надолу, докато спря на нулата. Все още не се виждаше никаква земя.
И тогава плъзгачите докоснаха леда. Меко и плавно.
Вдигна рязко задкрилките, за да намали скоростта. Бяха кацнали с много по-висока скорост, отколкото и се искаше.
Отерът продължаваше да се носи по хлъзгавата повърхност, страничният вятър заплашваше да го преобърне на една страна, но Джени управляваше умело задкрилките, за да продължат да се движат.
— Лед! — извика Том от задната седалка.
Ледените пикове летяха към тях. Скоростта на самолета не намаляваше. Той имаше само плъзгачи и не разполагаше с хидравлични спирачки — разчиташе единствено на задкрилките и триенето. Но последното липсваше.
Обаче от десетилетния си опит с кучешки шейни Джени познаваше деликатната физика на леда и стоманените плъзгачи. Отерът продължи да се плъзга към извисяващите се грамади, носейки се към сигурна катастрофа. Джени вече виждаше неизбежното.
— Ще боли — промърмори тя.
Докато летяха към стената, тя се молеше ледът да остане все така гладък. Всичко зависеше от задкрилките. И от избора на подходящ момент.
Гледаше как стената расте пред тях. Броеше наум и в последния момент пусна десните задкрилки и продължи да намалява с левите. Маневреният самолет поднесе и се завъртя като състезател по фигурно пързаляне на олимпийски игри.
Задната част се обърна и се блъсна в ледената стена, като пое по-голямата част от удара и се смачка. Коланите на седалката едва задържаха Джени да не полети настрани. Крилото се откъсна и отлетя нанякъде. След като основната част от удара бе поета от останалите части на самолета, сблъсъкът с кабината по-скоро приличаше на чукване на броня в броня.
Всички бяха здравата раздрусани, но живи.
Бейн скочи обратно на седалката си. По вида му личеше че никак не се радва на преживяното. Джени се обърна към Ковалски. Той протегна двете си ръце, хвана я за бузите и я целуна право в устата.
— Хайде повече да не се караме — каза морякът.
Двигателят на другото счупено крило се откъсна и падна с трясък върху леда.
— По-добре да се махаме оттук — обади се Том.
Измъкнаха се навън. Преди да слезе, Джени взе някои неща от сандъка за извънредни случаи — фенер, две резервни канадки и ръкавици, голяма намотка алпинистко въже сигнален пистолет и кутия сигнални ракети. Хвърли поглед към празните куки, на които обикновено бе закачена служебната и пушка и наруга наум Сюел.
Излезе от разнебитения самолет и хвърли едната канадка на Ковалски.
— Май Коледа е подранила — промърмори той, докато я навличаше. Беше прекалено малка за едрото му тяло. Ръкавите достигаха на десетина сантиметра от китките му, но не се оплака.
Джени потрепери от вятъра, но поне се намираха на завет. Ледените възвишения ги прикриваха от най-свирепите пориви на бурята. Бързо облече канадката си.
Бейн обиколи останките от самолета, след което вдигна крак. От жълтата струйка се вдигна пара.
Ковалски го изгледа за миг.
— Дяволски умно куче. На негово място бих сторил също то. Напомни ми отсега нататък да не се качвам в нещо по малко от „Боинг 747“.
— Прояви малко уважение. Направи всичко по силите си, за да те докара дотук. — Джени гледаше останките от само лета. Изненада се от силното чувство на загуба, което изпитваше.
Том сгуши момчешките си рамене в канадката.
— А сега накъде?
— Натам, където не сме добре дошли — отвърна Ковалски и посочи ледената планинска верига. — Да видим дали не можем да се промъкнем през задната врата.
Докато вървяха, Джени попита:
— И накъде води тази скрита вентилационна шахта?
Том и обясни системата на въздушната циркулация на станцията. Работеше без помощта на помпи. Просто бяха прокопали шахти от повърхността до най-дълбоките нива — дори под самата станция. По-студеният и по-тежък въздух отгоре се спускаше надолу и изместваше по-топлия и застоял въздух.