Доктор Огден беше прав. Нямаше никакво съмнение в хлапето е било инуит. Черната коса, бадемовите очи, заоблените скули, дори цветът на кожата — макар и леко посиняла — ясно показваха произхода му.
Инуит. От народа на Джени.
Мат се отпусна на коляно.
Очите на момчето бяха затворени, сякаш спеше, но мъничките му ръце бяха вдигнати нагоре, с притиснати към стените на ледения затвор длани.
Мат опря своята длан от външната страна на стъклото, точно срещу неговата. Другата му ръка стисна тръбата, която носеше. Що за чудовища можеха да постъпят така с едно дете? Момчето е било най-много на осем години.
„На същата възраст, на която загина Тайлър.“
Взираше се в застиналото лице, но в главата му се промъкна друг призрак — Тайлър, лежащ на дървената маса в къщата им. Синът му също бе умрял в леда. Устните му бяха посинели, очите му се бяха затворили.
„Сякаш спеше.“
Болката от спомена го жегна. Радваше се, че Джени не беше тук. Молеше се да е в безопасност, но тя никога не трябваше да види това… и най-малката частица от него.
— Съжалявам — прошепна той, извинявайки се и на двете момчета. Очите му се наляха със сълзи.
Нечия длан го докосна по рамото. Беше Аманда.
— Светът ще узнае за това — високо изрече тя. Произношението и се бе влошило допълнително от обхваналата я мъка.
— Как е възможно… Та той е бил само едно момче! Кой се е грижил за него?
Мат все още гледаше към стъклото. Пръстите и го стиснаха съчувствено.
Огден приклекна от другата му страна и с трескав поглед започна да изучава панела с бутони и превключватели. Пръстът му проследи някакъв надпис.
— Странно.
— Какво? — попита Мат.
Огден посегна към един лост и с известно усилие го дръпна надолу. Изщракването се чу силно в притихналия коридор. Бутоните на панела светнаха. Стъклото завибрира, когато някакъв древен двигател се закашля, размърда се и започна да бръмчи.
— Какво направи? — извъртя се към него Мат — обиден, изпълнен с гняв.
Огден отстъпи назад и погледна Мат и Аманда.
— Боже мой, все още работи! Не мислех…
Отнякъде се разнесе силен трясък и ехото му завибрира из коридора.
— Руснаците — каза Брат. — Вътре са.
— Ние също — с изкривена физиономия каза Гриър. — Почти.
Пърлсън се бореше с последния винт.
Крейг стоеше зад тях с широко отворени и немигащи очи и местеше поглед ту към отвора, ту към коридора. Беше се въоръжил с тридесетсантиметрова стоманена шпилка за кост — хирургически пикел, който здраво стискаше пред гърдите си.
— Хайде, хайде! — изстена той.
Вече се чуваха викове и стъпки върху стоманените плочи — засега бавни и предпазливи.
— Готово! — изсъска Гриър. Двамата с Пърлсън вдигнаха решетката на сервизната шахта.
— Всички навън! — нареди Брат.
Крейг, който се намираше най-близо, мина пръв. Останалите го последваха.
Внезапно останал без сили, Мат все още стоеше на коляно пред замразеното момче. Ръката го болеше от допира с леденото стъкло. Чувстваше вибрациите от работещите машини.
Аманда отстъпи назад.
— Побързай, Мат.
Той погледна още веднъж към момчето. Докато се изправяше, имаше чувството, че го изоставя. Пръстите му се задържаха още миг върху стъклото, после се обърна.
Гриър помогна на Аманда да влезе в шахтата и направи знак на Мат.
Той се приведе и се пъхна вътре.
До входа стоеше Уошбърн. Посочи с едната от куките си към тунела — приличаше на някаква амазонка пират.
Мат последва Аманда на четири крака, без да се разделя тръбата си. Брат водеше групата, следван от Крейг и биолозите. Мат бързаше, за да направи място за останалите за него — Пърлсън, Гриър и Уошбърн.
Тунелът приличаше по-скоро на пробита в леда шахта подът беше застлан с гумени рогозки, които да правят придвижването по-лесно. Покрай двете стени се виеха проводници.
Пет метра по-нататък внезапно стана тъмно. Мат погледна през рамо. Гриър бе дръпнал решетката обратно с надеждата да скрие мястото, откъдето са избягали, или поне да забави откриването му. Четвъртото ниво беше голямо и разделена на множество помещения. Руснаците щяха да изгубят време, докато го проверят цялото. При малко повече късмет можеше да не обърнат веднага внимание на решетката.
Стана още по-тъмно и по-студено.
Накрая шахтата свърши в някакво старо сервизно помещение. Беше просто куб, изсечен в леда. Няколко дървени мебели, проводници, медна жица, резервни метални плочи, дебел гумен маркуч и сандък за инструменти.
Стълба от дървени скоби, набити в една от ледените стени, водеше към друга шахта на шест метра нагоре.
Брат посочи плана. Говореше колкото се може по-тихо.