— От тук би трябвало да се стига до трето ниво. Изкачват се стъпаловидно нагоре, следвайки нивата на базата.
Уошбърн огледа следващия тунел.
— Може да успеем да се доберем до старата оръжейна. Тя е в централната част на станцията, но ако отвлечем за малко вниманието на руснаците, малка група би могла да стига дотам.
Брат кимна.
— Нагоре — нареди той.
Прибраха хирургическите инструменти по джобовете, за да освободят ръцете си. Групата продължи в същия ред нагоре по стълбата. Мат бе след Аманда. Стигна до края на скобите и се пъхна в поредната сервизна шахта.
Зад тях се разнесе вик. На руски. Идваше от тунела след лабораторията в Ниво Четири.
— Мамка му! — изръмжа Гриър.
Руснаците вече бяха открили заешката им дупка.
Разнесе се изстрел. Куршумът рикошира от стените на шахтата и отскочи в помещението. Ледени парчета се пръснаха там, където удари стената — на сантиметри от изкачващата се по стълбата Уошбърн.
Мат се пресегна да и помогне. Гъвкава като котка, Уошбърн се плъзна покрай него.
— Накарай останалите да се размърдат — подкани я той.
Нямаше нужда от повтаряне. Всички бяха застинали при стрелбата, но сега побързаха да продължат. Брат ги водеше.
Долу отново настъпи суматоха. Разнесоха се заповеди на руски. Трудно можеше да се определи какво точно означаваха. Ушите на Мат още пищяха от стрелбата, но не му хареса лукавия тон на гласовете.
Показа се през отвора и погледна надолу.
— Качвайте се нагоре! — изсъска той на последните двама.
Бяха се прилепили за стените, очаквайки нови изстрели.
Гриър се хвърли първи към стълбата, пъргав като маймуна. Пърлсън го следваше плътно, като буквално пълзеше нагоре по краката на партньора си.
Мат сграбчи качулката на Гриър, изтегли го нагоре и се отмести да му направи път.
Пърлсън бе стигнал с едната си ръка до ръба на шахтата. Мат се обърна да му помогне. През рамото му видя как някакъв предмет отскочи в помещението отдолу.
Очите на Мат се разшириха от ужас. Нещото приличаше на черна шишарка.
Явно Пърлсън гледаше лицето му в същия момент.
— Какво… — Той също надзърна през рамо.
Черният предмет затанцува по пода и се удари в стената точно под стълбата.
— Мамка му! — възкликна Пърлсън и погледна нагоре.
Мат се пресегна и го сграбчи за качулката.
Пърлсън се набра и скочи нагоре, закривайки отвора на вахтата с тялото си.
— Давай! — изстена той с мрачен ужас в гласа.
От взрива Мат падна назад. Ударът го отпрати още по-нататък в тунела. Ярките пламъци го ослепиха. Усети как го лизват огнени езици по лицето и шията. Несъмнено бе изкрещял, но не чу собствения си глас.
Светлината изчезна веднага, но не и жегата. Тя ставаш все по-силна и по-силна.
Мат виждаше източника и ужасяващо ясно.
Пърлсън все още затулваше входа, но дрехите му горяха Не, не дрехите — цялото му тяло.
Бяха хвърлили не обикновена граната, а запалителна бомба, заредена с напалм.
Тялото на Пърлсън се свлече надолу, а краят на шахтата започна да се топи към Мат. По гумените рогозки се издуха мехури. Мат зарита с крака, за да се отдалечи. Лицето и вратът му бяха изгорени. Ако Пърлсън не бе прикрил шахтата, всички щяха да се сварят. Жегата беше толкова силна, сякаш бе застанал пред отвора на пещ. Ледът се разтопяваше и покриваше всичко наоколо с вода.
Нечия ръка го сграбчи за рамото. Беше Гриър.
— Мърдай.
Ушите на Мат все още пищяха. Едва успя да го чуе, не кимна.
Двамата запълзяха след останалите.
Но къде можеха да отидат? Навсякъде ги дебнеше смърт. Единственият въпрос бе как ще ги умъртвят. Мат се взираше напред, след това хвърли поглед през рамо.
Лед или огън.
Ударни отряди
9 април, 14:15
„Полярен страж“
12. Групата мъже и жени очакваха заповедите на капитан Пери. „Полярен страж“ се бе издигнал до перископска дълбочина под открита цепнатина между две ледени плочи. Вятърът вилнееше само на педя над тях и издухваше снега по ледените полета със скорост сто километра в час, но под водата цареше мъртва тишина.
Обърна се към луничавия радист, който изглеждаше по-блед и от листата в ръката му.
— Все още ли няма надежда за сателитна връзка?
Двадесет и две годишният радист преглътна с мъка, но издържа тежестта на вперените в него погледи.
— Не, сър. Магнитната буря е по-свирепа и от виелицата отгоре. Опитах всеки номер, за който можех да се сетя.
Пери кимна. Все още бяха оставени сами на себе ни. Но вземането на решение не можеше да се отлага повече. Преди половин час същият този радист се бе втурнал на мостика. Беше засякъл съобщение на руски по УТК-линия. Макар и удобни за комуникация на къси разстояния, подводните телефони не осигуряваха поверителност на връзката, особено за съд, оборудван като „Полярен страж“. Малката подводница бе не само бърза и безшумна, но и разполагаше с най-добрите уши в океаните.