— Да тръгваме, Марая.
Не пришпорваше животното, за да не се подхлъзнат по снега и леда. Тръгна покрай дълбок поток, лъкатушещ през гората. Над водата се стелеше мъгла. Тишината все повече го изнервяше. Облаците комари бръмчаха така пронизително, че едва не го заболяха зъбите. Единственият друг шум бе от стъпките на коня — рязко хрущене, когато копитото пробиваше ледената кора над снега.
Дори кучетата загубиха от темперамента си, започнаха да се навъртат все по-наблизо и често спираха с вдигнати високо носове.
Бейн бдеше на петдесетина крачки напред. Тъмният полувълк се спотайваше в сенките и почти се губеше сред тях. Като помощник на горски надзирател Бейн бе обучен за спасителни операции. Кучето имаше остро обоняние и сякаш усещаше накъде се е запътил Мат.
Стигнаха долината и ускориха крачка. Мат вече надушваше горящото масло. Тръгнаха напряко, доколкото им позволяваше теренът, но въпреки това им трябваха около двадесет минути, за да стигнат до мястото на катастрофата.
Гората се разтвори в малка поляна. Очевидно пилотът се бе насочил към нея с надеждата, че ще успее да приземи самолета и почти беше успял. Дълга бразда в млечния фий пресичаше поляната през средата. Но мястото за кацане се бе оказало прекалено късо.
Отляво в зелените смърчове лежаха смазаните останки на „Чесна 185 Скайвегън“. Носът и се бе заклещил между две дървета, крилете бяха отчупени и изкривената опашка стърчеше нагоре във въздуха. От разбития двигателен отсек се виеше черен дим, а долината се изпълваше с миризмата на гориво. Всеки момент можеше да избухне пожар.
Докато прекосяваше поляната, Мат погледна тежките сиви облаци, надвиснали почти над дърветата. Е, в този случай дъждът нямаше да навреди. А още по-добре щеше да бъде, ако забележи някакво движение.
Когато до самолета останаха няколко метра, Мат дръпна юздите и скочи от седлото. Известно време остана неподвижен, загледан в останките. Беше виждал трупове и преди, Дори прекалено много. Шест години като зелена барета бе участвал в мисии в Сомалия и Близкия изток, преди да се уволни, за да завърши колежа благодарение на сумата, която му изплатиха военните. Така че не погнусата го спираше. Смъртта го бе докоснала прекалено дълбоко и лично, за да може просто да се разрови из останките.
Но ако имаше оцелели…
Мат пристъпи към разбилата се „Чесна“.
— Хей! — извика той и се почувства като глупак.
Отговор не последва. Нищо чудно.
Промъкна се под едното крило. Разпиляното нечупливо стъкло хрущеше под краката му — от сблъсъка прозорците се бяха пръснали. От двигателя отпред продължаваше да излиза задушлив пушек, който пареше на очите. Под краката му течеше поточе керосин.
Мат закри носа и устата си с длан. Опита да отвори вратата, но тя бе силно огъната и заяждаше. Протегна се и пъхна глава през страничния прозорец. Самолетът не беше празен.
Пилотът седеше привързан с коланите на мястото си, но доколкото можеше да се съди по отпуснатата глава и по пръта, пронизал гърдите му, бе мъртъв. Съседната седалка беше празна. Мат понечи да се обърне към пътническото отделение, но спря поразен. Бе разпознал пилота. Рошавата черна коса, рунтавата брада, сините очи… сега изцъклени и безжизнени.
— Брент… — промърмори той.
Брент Къминг. Редовно играеха покер по времето, когато Мат и Джени бяха все още заедно. Джени бе шериф на племената нунамиут и инупиат и тъй като повереният и район бе огромен, тя бе по необходимост и умел пилот. Ето защо познаваше други пилоти в района, сред които и Брент Къминг. Двете семейства бяха прекарали едно лято на къмпинг, децата им лудуваха и играеха заедно. Как щеше да съобщи на жена му Шерил?
Отърси се от шока, пъхна глава през задния прозорец и вцепенено огледа останалите седалки. Видя някакъв мъж, проснат по гръб. Не се движеше. Мат тъкмо се канеше да въздъхне, когато ръката на непознатия се стрелна напред. Държеше пистолет.
— Не мърдай!
Мат се стресна — повече от неочаквания вик, колкото от дулото.
— Сериозно! Не мърдай! — Мъжът седна. Беше блед, зелените му очи бяха широко отворени, а русата му коса бе просмукана с кръв от лявата страна. Сигурно бе ударил главата си в рамката на прозореца. Въпреки това ръката му не трепваше. — Ще стрелям!
— Стреляй де — спокойно отвърна Мат и леко се облегна на фюзелажа.
Отговорът очевидно обърка непознатия. Веждите му се събраха. Ако се съдеше по чисто новата му канадка „Еди Бауър“, човекът явно бе абсолютен новак в този край. Въпреки това бе куражлия. Макар че току-що бе преживял самолетна катастрофа, очевидно бе останал с ума си. Мат не можеше да му го отрече.
— Ако разкараш този сигнален пистолет, може и да реша да завърша спасителната операция — каза Мат.