Григор не помръдна. Очите му вече не гледаха към Миковски, а към някакво въображаемо място, където онова, което предстоеше да сторят, можеше да бъде погребано и простено. Но ничие зрение не достигаше толкова надалеч.
Миковски издаде последната заповед:
— Веднага щом се потопим, взривете зарядите. От дрейфащата станция не трябва да остане нито следа.
14:50
Полярна станция „Грендел“
Докато се катереше с мъка по поредния леден хребет, Джени бе благодарна, че баща и беше останал на „Омега“ Теренът тук беше жесток. Ръкавиците и вече бяха нарязани от острия като нож лед. Пръстите и горяха, прасците се сковаваха от болка. Останалата част от тялото и бе замръзнала до мозъка на костите.
С тежка въздишка — по-скоро стон — тя се издърпа на ръба на хребета.
Ковалски вече се бе покатерил и и помогна да се изправи Двамата заедно се спуснаха по задници по другия склон.
— Добре ли си? — попита я той, докато я издърпваше на крака. Тя кимна, като дишаше тежко в ледения въздух, и се обърна назад за да види как Бейн и мичман Помаутук преодоляват хребета. Младежът избута кучето, за да му помогне да се покатери. След това двамата се плъзнаха надолу.
— Още колко ни остава? — попита Джени.
Том погледна часовника си, в който имаше и компас. Посочи с ръка.
— Още стотина метра.
Джени погледна натам, където сочеше. Изглеждаше непреодолимо. Беше им необходим цял час, за да успеят да минат през първия пояс ледени хребети, които се извисяваха над погребаната станция. Теренът пред тях бе нагънат, напукан и набразден. Сякаш трябваше да минат през камари от натрошено стъкло.
Но нямаха друг избор.
С мъка продължиха напред. Вятърът бушуваше над главите им, сякаш някъде горе се разбиваха вълни в скалист бряг. Снегът се виеше около тях от резките пориви.
Джени продължаваше да използва широкия гръб на Ковалски като щит. Якият матрос беше като някакъв глинен Голем, проправящ си спокойно път през снега и леда. Съсредоточи се върху раменете и гърба му, мъчейки се да върви в крачка с него.
Изведнъж Ковалски рязко залитна и се отпусна на едно коляно, размахвайки ръце.
— Мамка му!
Кракът му бе стъпил върху тънък лед, под който имаше малко езерце. Потъна до бедрото, преди да се хване за ръба. Изтъркаля се настрани, като сипеше порой ругатни, и измъкна мокрия си крак от ледената вода.
— Страхотно, мамка му! Май все ми е писано да падам в проклетата вода.
Въпреки приповдигнатия тон Джени забеляза истински страх в очите му. Двамата с Том му помогнаха да се изправи.
— Не спирай да се движиш — каза тя. — Топлината на тялото ти и движението ще те предпазят от замръзване.
Ковалски се отърси от ръцете им.
— Къде е шибаната вентилационна шахта?
— Съвсем наблизо! — Том поведе, следван неотлъчно от Бейн. Ковалски тръгна след тях, като сърдито мърморещ нещо.
Джени, която вървеше на крачка зад него, чу слабо пляскане някъде отзад. Хвърли поглед през рамо. Парчетата лед се поклащаха във водата, развълнувана от нещо отдолу. „Просто течение.“
Продължи след останалите.
След още пет минути обещанието на мичман Помаутук се сбъдна. Заобиколиха един леден пик и се озоваха пред истински планински връх, който запречваше пътя им.
Джени зяпна в краката си. Не можеше да повярва, че се движи върху айсберг. Същинско чудовище, продължаващо километър и половина под водата.
— Къде е вентилационната шахта? — попита Ковалски. Зъбите му тракаха от студа.
— Ето там — Том посочи черния отвор на тунел, започващ в основата на планината. Беше прекалено правоъгълен, за да е с естествен произход. Страните му бяха с дължина около метър. Месинговата врата, която някога се беше затваряла, сега зееше наполовина погребана в снега.
„Полярни мечки — помисли си Джени. — Търсели са убежище.“ Приближи предпазливо.
Том измина разстоянието, без изобщо да се страхува, и застана на четири крака.
— Трябва да внимаваме. Доста е стръмно. Към четиридесет и пет градуса. Най-добре да използваме въжето.
Джени изрови фенерчето от джоба си и му го подаде. Тон го включи и освети вътрешността на тунела.
— Май прави внезапен завой на около десетина метра надолу — каза той и посочи с фенерчето. Смъкна намотаното въже от рамото си. — Прилича на входовете на нашите снежни къщи.
Джени се наведе напред. За входните коридори на иглуто на инуитите бе типично да правят един или два остри завоя, преди да стигнат до основното помещение. Така носеният от ветровете сняг не можеше да проникне направо в дома.
— Мамка му! Давайте да влизаме вътре — Ковалски трепереше целият.