Докато се изправяше, косъмчетата на врата и изведнъж настръхнаха. Като шериф бе развила остри възприятия — бяха и необходими, за да може да оцелее. Не бяха сами. Рязко се извъртя, стряскайки с неочакваното си движение Ковалски.
— Какво… — Той също се обърна.
Нещо изпълзя иззад ледения пик. Беше тежко, с подобна на куршум глава и черни очи. Ноктите му се забиваха в леда. Вдигна муцуната си и подуши въздуха към тях.
Джени зяпаше, замръзнала на място. Какво беше това, по дяволите?
Бейн скочи напред и предупредително излая.
Съществото се извъртя към внезапната заплаха. Устните му с цвят на боровинка се изтеглиха назад, разкривайки челюсти на белуга.
За Джени това бе повече от достатъчно. Беше израснала в Аляска и знаеше, че ако нещо има зъби, непременно ще се опита да се нахрани с теб.
— Бързо вътре! — извика тя и сграбчи Бейн за козината на шията. — Хайде!
Том нямаше нужда от допълнително подканване. Знаеше как да изпълнява заповеди и сега чудесно демонстрира уменията си. Хвърли се по корем в шахтата и се плъзна надолу по леда.
Джени отстъпи към отвора, като дърпаше Бейн.
Ковалски и направи знак да влиза вътре. Когато се обърна, изпусна Бейн. Вълкът се отдалечи на няколко крачки и отново залая. Пресегна се да го хване, но бе спряна.
— Остави кучето! — изръмжа Ковалски и я натика вътре.
Последва я по петите, оставяйки я без избор.
Плъзна се надолу по стръмната ледена шахта.
— Бейн! — рязко извика тя. — Тук!
Погледна през рамо, но масивното тяло на Ковалски изпълваше тунела. Скоростта им леко се забави, когато приближиха острия завой.
— Пълзи! Давай напред! — подкани я той.
Шахтата зад тях внезапно притъмня.
— Мамка му! След нас е!
Джени стигна завоя и погледна назад. Създанието се спускаше надолу по шахтата, като се извиваше и плъзгаше бързо върху гладкия си корем.
Бейн се носеше само на метър-два пред него.
— Мърдай! — извика Ковалски и се опита да я бутне напред.
Но този път тя се удържа на място, като трескаво се мъчеше да намери нещо в канадката си. Накрая измъкна сигналния пистолет.
— Залегни! — и го насочи нагоре в шахтата.
Матросът се залепи за пода.
Джени се прицели над ухото на вълка и стреля. Ракетата полетя напред, накара Бейн да изскимти уплашено и екс-лодира право в муцуната на звяра.
Той изрева, когато светлината избухна около него и го заслепи напълно. Започна да търка с крайниците си уцелената си глава.
Когато Бейн скочи до тях, Джени се претърколи настрани. Като пълзеше и се пързаляше, тя тръгна след изчезналия с фенерчето мичман.
Ковалски остана да пази зад тях, докато завиха зад завоя.
— Излиза навън — каза той и се обърна към Джени. — Май си прекалено люта за вкуса му.
Не след дълго наклонът отново стана стръмен. Скоро се запързаляха презглава по шахтата. Джени се мъчеше с всички сили да намали скоростта си с ръце и крака, но стените бяха хлъзгави като пода.
Минута по-късно чуха гласа на Том да ехти някъде отдолу:
— Стигнах края! Не е много далеч.
Беше прав.
Светлината стана по-ярка и Джени изведнъж се озова от шахтата в голям леден тунел. Ковалски едва не се приземи отгоре и, следван от Бейн. Джени се претърколи настрани и се изправи, като разтриваше ръцете си. Огледа се. Колко ли дълбоко в ледения остров се намираха?
Том стоеше до една от стените. Пръстът му сочеше зелен ромб, нанесен със спрей върху леда.
— Мисля, че знам къде се намираме… но…
Насочи фенерчето си към пода. Някой бе разлял червена боя.
Все още настръхнал, Бейн я подуши.
Джени се изправи на крака. Не беше боя… а кръв.
При това все още прясна.
— Изобщо не трябваше да напускаме проклетата дрейфа станция — поклати глава Ковалски.
Никой не възрази.
14:53
В района на дрейфаща станция „Омега“
Старши сержант Тед Кантър лежеше, наполовина затрупан в снега, облечен в бял полярен щурмови екип, който го покриваше от глава до пети. Гледаше през инфрачервения бинокъл към американската изследователска база. Бе видял как руската подводница изплава преди петнадесет минути, изпускайки пара сред бушуващата виелица.
Намираше се само на сто метра от станцията. Единственото му средство за връзка с външния свят бе акустичната слушалка „Дженеръл Дайнамикс“, закрепена на ухото му. На гърлото си имаше залепен субвокален микрофон. Беше доложил ситуацията и продължаваше наблюдението.
Заповедта бе да стои нащрек, но да не предприема нищо.
Такива бяха указанията още от пристигането му.
На четиристотин метра от него две бели палатки прикриваха останалата част от екипа на „Делта Форс“ с изключение на партньора му, който лежеше скрит в снежната купчина на няколко метра встрани. Шестчленният отряд се намираше тук от шестнадесет часа, докаран по въздуха и спуснат под прикритието на нощта.