— Приближават покрай хребетите — предупреди Григор.
— Регистрирам изстрелване на ракета! — извика един от дежурните на радара.
— По дяволите! — Миковски погледна към мониторите на външните камери. Едва различаваше смътните очертания на ледените хребети около езерото. Останалият свят бе потънал в непроницаема белота. — Въздушни контрамерки. Изстреляйте защитата!
Подводницата бе най-уязвима на повърхността. Би предпочел да лежи на дъното на някой дълбок пролом в океана, отколкото да се намира тук. И тъкмо това смяташе да направи… Майната му на онзи, който го бе засякъл! По-добре да поеме риска под водата.
— Потапяне! — изкрещя той на Григор. — Включи алармата!
Разнесе се вой на сирена. Подводницата забоботи, когато резервоарите и започнаха да се пълнят.
— Продължавайте с въздушната защита, докато не се потопим! — Миковски се обърна към пулта за управление на огъня. — Искам да знам кой е долу с нас. Офицер, трябва ми прицел и отговор веднага щом се озовем под леда.
Кимвания отговориха на заповедите му.
Вниманието на Миковски отново се насочи към видеомонитора. От палубата във въздуха се носеха парчета нарязан станиол, предназначени да заблудят приближаващата ракета и да я отклонят от действителната и цел. Но свирепите пориви на вятъра отнасяха станиола в мига, в който биваше изхвърлен от отворите, и оставяха подводницата незащитена.
Щом резервоарите се напълниха, „Дракон“ започна да потъва като камък… но не и преди Миковски да забележи движение на монитора.
Снежна спирала… идваща право към тях. Ракета „Сайд-Уиндър“.
Нямаше да успеят да се измъкнат.
В този момент морето погълна външните камери и скри гледката.
Експлозията беше оглушителна. „Дракон“ подскочи сякаш ударена с гигантски чук, наклони се и видеокамера отново се подаде над водата. Мониторът показваше половина та от полинята откъм кърмата. В края и се бе образувало заливче. Кнехтите летяха високо във въздуха. Над леда водата гореше огън.
Ракетата бе пропуснала! На косъм, но въпреки това бе пропуснала. Сигурно някой щастлив порив на вятъра бе запратил станиола нагоре и бе отклонил ракетата с няколко градуса.
Но от силното сътресение „Дракон“ бе преобърната на една страна и принудена отново да се появи малко над повърхността. Но не за дълго. Подводницата се стабилизира и продължи потапянето. Външните палуби изчезнаха под кипящата вода.
Миковски благодареше на всички богове на моретата и хората и се извърна от екрана.
В същия миг нещо привлече вниманието му на съседния видеомонитор. Камерата вече се намираше на метър под водата и бе насочена към повърхността. Образът бе слаб, но изпъкваше живо през чистата вода на Северния океан на фона на пламъците от експлозията на ракетата.
Войник, облечен в полярни камуфлажни дрехи, се бе изкатерил на близкия хребет. На рамото си бе закрепил дълга черна тръба, насочена право към камерата.
Базука.
От края на тръбата блъвна огнен език.
— Готови за удар! — изрева Миковски.
Още по време на вика „Дракон“ се разтресе от попадение то. Този път нямаше пропуск.
Тъпанчетата му изпукаха, когато ракетата се взриви някъде в кърмата, пробивайки отвор в обшивката. Бронебойна глава.
Пълнеха се с вода. В мостика нахлу дим. Вече с пълни резервоари, „Дракон“ се изправи с носа нагоре, когато в задната част започна да нахлува още вода. Навигаторът се мъчеше с всички сили да изправи подводницата. Григор се бе навел над него и крещеше нещо.
Ушите на Миковски пищяха. Не можеше да чуе думите му.
Подводницата продължи да се накланя. Силен метален звън проби временната глухота на капитана. Ръчно и автоматично се затваряха херметически люкове, изолирайки всички наводнени секции.
Миковски се наведе, за да запази равновесие. Подът се бе наклонил на тридесет градуса.
Гледаше на монитора как носът на „Дракон“ се показва над повърхността, издигнат високо във въздуха като муцуна на кит, докато натежалата кърма продължаваше да потъва надолу.
Отново бяха изложени на прицел.
Миковски бързо се огледа за самотния войник, който бе изстрелял ракетата. Мъжът тичаше с все сили към противоположната страна на хребета.
„Защо бяга?“
Отговорът се появи от снежната вихрушка миг по-късно. Два хеликоптера, бели като виелицата — „Сикорски Сийхоук“ и „Сикорски Н-92 хелибъс“. От втория увиснаха въжета и по тях започнаха да се спускат хора с оръжия на гърба. След това хеликоптерът направи широка дъга и се насочи към дрейфащата станция.