Военните до него все още се мъчеха да се освободят, използвайки всеки остър ръб, който забележеха. Руснаците ги бяха вързали, след като Джени и матросът избягаха, и ги държаха под постоянна въоръжена охрана. Но само преди няколко минути се бяха изнесли. От внезапното им оттегляне и трескавото разграбване на каквото им попадне беше ясно че напускат базата.
Но защо? Може би бяха открили онова, което търсеха? И какво щеше да стане с тях? Тези въпроси непрекъснато се обсъждаха, предимно от цивилните учени. Но Джон бе прочел отговора в очите на капитан трети ранг Сюел. Бе дочул споменаването на запалителните бомби V-клас заложени от руснаците около дрейфащата станция. Нямаше съмнение какво щеше да последва.
Тогава започнаха взривовете, които разтърсваха леда и заглушиха дори бурята.
— Всички да запазят спокойствие! — властно изкрещя Сюел. Опитът му да ги окуражи бе осуетен от поредното разтърсване на леда, от което едва не изгуби опора под краката си. Успя да се подпре на рамката на едно легло. — Паниката няма да ни помогне да се спасим!
Джон седеше спокойно. Джени беше избягала. Бе чул двигателите на самолета и във въздуха. Премести краката си по-близо до калорифера.
Поне нямаше да му е студено, когато умре.
В района на дрейфаща станция „Омега“
Старши сержант Кантър лежеше на далечната страна на ледения хребет. Базуката, с която бе улучил подводницата лежеше до него. Но вече нямаше да му е нужна. Ушите го боляха от мощните взривове на дълбочинните бомби. Дори защитата на хребетите експлозиите се усещаха като удари в слънчевия сплит.
Гледаше как барабан след барабан падат в морето, потъват на зададените им три метра и се взривяват. Водата се издигаше нагоре като балон, след което експлодираше към небето, изхвърляйки високо във въздуха фонтан от вода и лед. Ледената плоча под Кантър се разтърсваше при всеки взрив.
Широката полиня се бе превърнала в адски басейн с кипяща вода. Пламъци облизваха краищата и. Ръбовете на езерото бяха раздробени. Парата се издигаше и се смесваше със снежната виелица, скривайки туловището на потъващата подводница. Виждаше се само носът и, обърнат вертикално нагоре — но дори и той потъваше бързо.
Кантър забеляза двама руски моряци да изплуват на повърхността, мъчейки се да задържат главите си над водата. Носеха оранжеви спасителни жилетки. Бегълците се опитваха да се спасят, но не успяха. Поредният барабан потъна във водата на метър от тях. От взрива части от телата им излетяха високо във въздуха и изпопадаха върху леда и върху собствения им кораб.
Нямаше спасение за никого.
Транспортният хеликоптер заобиколи увисналия неподвижно „Сийхоук“. Беше спуснал останалите членове на отряда и очакваше по-нататъшни заповеди. Някъде там Делта Едно организираше хората си да превземат обратно американската изследователска база.
Но вниманието на Кантър остана насочено към полинята. Величието на атаката бе завладяващо, истинска симфония от лед, огън, вода и дим. Усещаше всяка експлозия чак до костите си, сам се превръщаше в неразделна част от нея. Никога порано Кантър не бе изпитвал такава гордост.
В този миг забеляза движение в близост до умиращата подводница.
15:06
На борда на „Дракон“
Миковски се бе пристегнал с колани в една седалка, както и повечето от основния екипаж на мостика, опитвайки се да запази някакво подобие на ред. Корабът им бе мъртъв — отделните му части се разпадаха, навсякъде нахлуваше вода двигателите бяха почти спрели. Задушлив дим се виеше по мостика и правеше мисленето и виждането почти невъзможно. Експлозиите ги оглушаваха. Хората му си бяха сложили кислородни маски, но подобни жалки предпазни мерки нямаше да ги спасят, а само щяха да им позволят да направят последния си отмъстителен ход.
— Съобщението пратено по цифровата късовълнова линия! — извика радистът от свързочната кабина до него. Половината от лицето му бе изгорено от електрическата дъга, която бе успял да предизвика. Думите му звучаха кухо и далечно сякаш говореше от другия край на някакъв дълъг тунел.
Миковски погледна офицера зад огневата станция. Получи кимването, което очакваше. Не можеха да спазят необходимия протокол, но все още комуникацията между тях действаше. Офицерът потвърди готовността за огън — по цел, каквато никога преди това не е била набелязвана.
Корабът им може и да бе обречен, но те все още не бяха мъртви.
„Дракон“ носеше пълен набор високоскоростни торпеда „Шквал“, дълбочинни ракети СС-Н-16, предназначени за поразяване на подводници, както и двойка реактивни торпеда УГСТ, които бяха най-нов модел и се задвижваха с течно гориво със собствен окислител. Бяха монтирани в специални тръби, които при стрелба се изтегляха от двете страни на подводницата. Именно подобно изтегляне бе довело до трагедията с „Курск“ през 2000 г. — грешка от немарливост, довела до гибелта на екипажа.