Мат се молеше да продължи само колкото е необходим, но молитвата му не бе чута. Внезапно по стълбата се чу тропот на стъпки.
„Мамка му…“
Мат се приближи още повече, но наклони глава, за да скрие лицето си. Появиха се група войници с готови за стрелба оръжия. Излаяха му нещо на руски.
Лошо… не разбра нито думичка.
Вместо това забърза напред, преструвайки се на уплашен. Държеше автомата насочен надолу, но не сваляше пръст от спусъка. Посочи с другата ръка надолу и трескаво започна да я размахва. При всичкия шум и викове войниците сигурно не бяха в състояние да определят от кое ниво се бе чула стрелбата. Опитваше се да им покаже, че долу нещо става.
За да подкрепи действията си, Мат пристъпи напред, сякаш имаше намерение да последва останалите.
Водачът на групата му направи знак да остане на мястото си и поведе хората си надолу. Всички се понесоха към долните нива на станцията.
Мат отстъпи назад, след като и последният се скри от поглед. Издиша с облекчение. Уловката му нямаше да остане незабелязана дълго — но за щастие нямаше и нужда.
Брат се появи на входа, целият отрупан с оръжия.
— Бързо мислиш — каза той и кимна към стълбата. Явно бе наблюдавал цялата сцена.
Появиха се Гриър и Уошбърн, също натоварени с оръжия. Двамата мъкнеха голям дървен сандък.
— Гранати — каза Гриър, докато минаваше покрай него. В гласа му се долавяше горчилка. — Сега е наш ред за една-две изненади.
Всички заедно изтичаха до електрическото отделение и оттам — в помещението с генераторите. Крейг го нямаше. Явно се бе върнал при другите.
Този път се напъхаха малко по-тромаво в тунела, влачейки арсенала си и тежкия сандък.
Мат водеше, все още с откраднатия АК-47 и още две пушки на гърба си. Джобовете му бяха пълни с патрони.
Стигна до края и се претърколи от шахтата в сервизното помещение. Стана, като се оглеждаше трескаво.
Нямаше никого. Другите бяха изчезнали. Уошбърн се измъкна втора.
— Сигурно журналистът си е изкарал акъла от стрелбата с кисела физиономия каза тя. — Направил е точно каквото му казахме и е офейкал с останалите.
Мат клатеше глава, докато и другите изпълзяха. Гриър се намръщи към празното помещение.
— Мразя такива номера. Разгонваме си фамилията, за да домъкнем материал за купона, а накрая се оказва, че той е свършил.
— Но накъде са тръгнали? — недоумяваше Мат.
Брат огледа пода.
— Не зная, но са взели със себе си и плановете. Единствената ни карта на проклетото място.
15:38
Адмирал Петков вървеше по коридора след младия лейтенант. Стараеше се да не гледа към покритите със скреж камери и замразените им стражи вътре. Усещаше погледите на мъртъвците върху себе си, чуваше обвиненията на онези, които насила бяха станали част от експериментите на баща му.
Но това не бяха единствените призраци, витаещи в погубената база. Всички изследователи, в това число и баща му, бяха умрели — загробени в леда, както и бедните нещастници в този коридор.
Сред толкова много призраци единственото нещо, което пасваше идеално, бе мисълта, че Белия призрак от Северния флот също щеше да обикаля из тези коридори.
Мичман Лосевич го водеше напред и се препъваше в опитите си да бърза, но и да не пришпорва началника си.
— Не зная какво означава това, но трябва да го видите с очите си.
— Покажи ми — съгласи се Виктор.
Извитият коридор следваше външната стена на нивото. Почти го бяха преполовили, когато някъде отпред се чу смях. Зад извивката забелязаха групичка от петима войници. Безделничеха, а единият дори пушеше, докато не зърнаха адмирала.
Смехът моментално секна и всички застанаха мирно. Цигарата мигновено бе изгасена.
Отдръпнаха се, за да му сторят път. Бяха се събрали около една от камерите. За разлика от останалите, които бяха тъмни и покрити със скреж, тази светеше отвътре. Скрежът се беше разтопил и по стъклото се стичаха струйки вода.
Виктор се приближи. Усети, че повърхността му е топла Чуваше се как някъде отзад бръмчи малък двигател. Шумът му се смесваше с тихо бълбукане.
— Не знаехме какво да правим — каза Лосевич и прекара длан по черната си коса.
Онова, което досега е било твърд лед, се бе превърнало в топла вода, която тихо бълбукаше, загрявана от мрежата върху задната стена на резервоара. Тя бе и източникът на светлина. Външните и пластове тлееха в червено, докато задните бяха по-ярки.
— Защо не ме уведомихте по-рано? — с равен глас попита Виктор.