Тогава малките пръсти стиснаха другата му ръка — по-силно и твърдо, отколкото можеше да си представи.
Ахна от изненада, когато тялото внезапно се сгърчи на дъното на камерата. Краката му заритаха, главата се отметна назад, гръбнакът се изви нагоре.
От отворената уста потече вода, която изчезна в отвора на канала.
— Помогнете ми да го вдигна! — извика Виктор и дръпна тялото към себе си.
Мичман Лосевич се промъкна вътре и сграбчи тресящите крака, получавайки здрав ритник в слепоочието.
Двамата измъкнаха момчето навън в коридора. Тялото му продължаваше да се гърчи и тресе. Виктор задържа главата му, за да не се счупи от ударите в металния под. Очите на детето трепнаха под клепачите.
— Живо е! — слисано възкликна един от войниците и отстъпи крачка назад.
„Не е живо, но не и съвсем мъртво — наум го поправи Виктор. — Някъде по средата.“
Докато конвулсиите продължаваха, тялото на момчето започна да се затопля; по кожата му избиха капки пот. Виктор знаеше, че една от главните опасности за епилептиците по време на особено продължителни или тежки припадъци е хипертермията — повишаването на телесната температура от контракциите на мускулите, която можеше да доведе до мозъчни увреждания. Дали момчето умираше, или тялото му се мъчеше отново да се върне към живот, като изгаряше остатъците от замръзването?
Постепенно конвулсиите намаляха до силно треперене. Виктор продължи да държи главата. После гърдите на момчето се повдигнаха толкова, че сякаш всеки момент гръдният му кош щеше да се пръсне. Остана в това положение с гръб, извит в дъга над пода. Сините устни постепенно станаха розови, кожата пламна от резките движения.
След това тялото хлътна, сякаш се сви обратно в себе си, съпроводено със задавена кашлица. После момчето остана да лежи неподвижно, отново изпаднало в дълбокия си мъртвешки сън върху пода.
Дълбоко съжаление, примесено с необяснима печал, обзе Виктор.
Може би това бе най-доброто, което бе постигнал баща му — блестящо, но в крайна сметка неуспешно.
Вгледа се в лицето на момчето, спокойно в истинската смърт.
И тогава очите на детето се отвориха и се взряха в него, замаяни. Малкият му гръден кош започна да се издига и отпуска. Вдигна ръка, след което отново я отпусна уморено на пода.
Живо…
Устните му се размърдаха. Произнесоха една-единствена дума — слабо, все още без дъх:
— Отец.
На руски.
Виктор погледна останалите, но когато сведе отново поглед, момчето продължаваше да го гледа.
Устните се раздвижиха отново, повтаряйки същата дума.
— Отец… Папа.
Преди да успее да реагира, се разнесе тропот на множество крака. Появиха се група въоръжени войници.
— Господин адмирал! — викна лейтенантът им. Виктор остана коленичил на пода.
— Какво има?
Очите на мъжа се стрелнаха към голото дете, след което отново към него.
— Сър, американците… Най-горното ниво е без ток. Смятаме, че се опитват да избягат от станцията.
Очите на Виктор се присвиха. Остана долу до момчето.
— Глупости!
— Сър? — в погледа на офицера се мярна объркване.
— Американците няма да ходят никъде. Все още са тук.
— Какво… какво желаете да направим?
— Заповедите са същите! — Виктор се взираше в очите на момчето и знаеше, че държи отговорите на всички въпроси. Нищо друго нямаше значение. — Преследвайте ги. Избийте ги.
15:42
Едно ниво отдолу Крейг пълзеше в сервизния тунел, стиснал картата в едната си ръка. Помещението трябваше да е съвсем наблизо. Останалите го следваха.
Спря на едно място, където шахтите се пресичаха. Беше тясно от многото проводници и тръби. Провря се между тях и се насочи наляво.
— Оттук — прошепна той на останалите.
— Още колко остава? — попита доктор Огден някъде отзад.
Отговорът се появи пред него. Слаба светлина проникваше през решетката, вградена в пода на ледената шахта.
Крейг забърза напред. Щом се приближи достатъчно, легна по корем и надзърна през решетката в помещението отдолу. Гледано отгоре и осветено от единствена гола крушка, стаята изглеждаше приблизително квадратна, облицована със стоманени плочи както останалите помещения в станцията. Това обаче бе напълно празно, отдавна изоставено и недокоснато.
Най-доброто скривалище, което успя да измисли.
Далеч от всичко и изолирано.
Извъртя се, за да може да ритне решетката. Отначало винтовете се съпротивляваха, но отчаянието бе по-силно от ръждясалата стомана и леда. Решетката се отвори и увисна надолу.
Крейг провря глава през отвора, за да се увери, че стаята е наистина празна, после пъхна краката си и се спусна долу.