Таванът не беше висок. Помещението отдавна бе наводнено. Водата се беше издигнала на метър нагоре, след което бе замръзнала. Виждаха се няколко варела за гориво и сандъци, наполовина погребани в леда. От замръзналия басейн се подаваше стойка, пълна с инструменти. Долните три лавици бяха забити в пода.
Най-поразителната гледка обаче бяха двете огромни месингови зъбчати колела в двете противоположни стени. Издигаха се на височина три метра, а дебелите им шестоъгълни оси бяха закрепени към два масивни двигателя, вградени в ледения под. Зъбците на колелата влизаха в прорезите на чудовищната месингова стена, която представляваше едната страна на помещението.
Колелото от дясната страна лежеше огънато, паднало при някакъв взрив в миналото. Върху повърхността му все още личаха следи от обгарянето. Беше разрушило съседната стоманена стена до нивото на леда. Може би именно това е била причината за наводняването.
Крейг впери поглед през цепнатината. Беше прекалено тъмно, за да се вижда много далеч.
— Какво е това място? — попита Аманда, след като се спусна долу. Изправи се на крака и зяпна гигантския механизъм.
Крейг се обърна към нея, за да може да разчете устните му.
— Според плановете това е контролното помещение за морската порта на станцията — той посочи месинговата стена с прорезите. — Оттук са спускали и вдигали преградата, когато руската подводница е приставала в пещерата отдолу.
Междувременно доктор Огден и тримата му докторанти също се бяха спуснали долу. Озърнаха се неспокойно.
— Тук безопасно ли е? — попита Магдален.
— Малко по-безопасно — отвърна Крейг. — Трябваше да се измъкнем от сервизните шахти. Руснаците ще плъзнат по тях и ще подпалят всичко. По-добре да се скрием тук. Помещението е изолирано от основния комплекс. Много е вероятно дори да не знаят за съществуването му.
Крейг отиде до единствената врата, намираща се срещу морската порта. В нея имаше малко прозорче. Оттатък се виждаше тесният коридор, който водеше обратно към станцията. Бе наводнен почти до тавана. Никакви руснаци не можеха да дойдат по него.
Аманда трябваше да се доближи до него, за да разчете по устните му.
— Ами Мат и останалите?
Крейг прехапа устни. Беше му трудно да я погледне в очите.
— Не зная. Ще трябва да се погрижат сами за себе си.
Докато гледаше през прозорчето, бе видял как Уошбърн се подхлъзва и пада, привличайки вниманието на охраната. Последвалата стрелба го бе накарала да избяга обратно при групичката цивилни. Със сигурност Мат и останалите бяха заловени или мъртви. И в двата случая не можеше да рискува и да остане там. Затова поведе групата надалеч — но надолу, вместо нагоре. Контролното помещение на портата изг-леждаше идеалното място за криене.
Доктор Огден и другите биолози се приближиха към тях, като внимателно стъпваха върху ледения под.
— Значи просто ще се крием тук и ще чакаме руснаците да си тръгнат?
Крейг премести настрани дървен сандък с празни бутилки водка. Явно последните оцелели на полярна станция „Грендел“ си бяха направили последен купон. Бутилките зазвъняха. Седна на един от сандъците. Самият той също копнееше за глътка нещо по-силно.
— Досега трябва да се е разчуло какво става тук. Вероятно помощта идва насам. Трябва само да оцелеем дотогава.
Аманда продължаваше да го гледа втренчено с пронизващия си поглед. Крейг усети стаения дълбоко в нея гняв. Тя се бе възпротивила на решението да избягат, без да разберат какво точно е станало с Мат и хората от флота. Но всички останали бяха гласували срещу нея.
Крейг извърна поглед, безсилен да се изправи срещу това мълчаливо обвинение. Нуждаеше се от нещо, което да го разсее, да отвлече вниманието на всички от сегашното им поло-жение. Бръкна в пазвата си и извади единия от трите тома, които бе отмъкнал от лабораторията. Ето една главоблъсканица, която щеше да им запълни времето. А и нищо чудно някой от учените да успее да се досети как да я дешифрират.
Очите на Аманда се разшириха.
— Ти си ги откраднал?
— Взех първия том и последните два — сви рамене Крейг, измъкна другите и подаде единия на Аманда, а другия на доктор Огден. — Предположих, че те са най-добрите. Началото и краят. На кого му е притрябвало да чете основното изложение?
Аманда и доктор Огден отвориха книгите. Докторантите надзъртаха през рамото на професора си.
— Написано е на занзибарски — обади се Зейн, най-младият от триото, и се намръщи.
— Не, това е код — поправи го Аманда, прелиствайки страниците.
Крейг отвори третия том, който все още лежеше в скута му. Зяпна началото на страницата.