— Но що за писменост е това? — попита той. — Със сигурност не е кирилица.
Аманда затвори своята книга.
— Всички дневници са като тези. Ще е необходим цял екип от криптолози, за да ги дешифрират.
— Но защо изобщо е трябвало да ги кодират? — недоумяваше Крейг. — Какво са криели?
Аманда сви рамене.
— Май придаваш прекалено много значение на кода. От векове учените винаги са били параноици по отношение на откритията си и са се мъчели да прикрият записките си по най-шантави начини. Дори Леонардо да Винчи е писал дневниците си така, че могат да се разчетат само ако се гледат с огледало.
Крейг продължи да се взира в странните знаци, опитвайки се да намери някакъв смисъл в завъртулките и ченгелите. Но нищо не му идваше наум. Имаше чувството, че нещо липсва.
Както седеше, чу някакъв звук. Отначало си помисли, че само му се е сторило, но звукът се повтори — този път по-силно.
— Това пък какво е? — попита Магдален.
Крейг се изправи, а Аманда се заозърта объркано.
Крейг тръгна по посока на звука. Идваше от цепнатината, където счупеното колело бе разкъсало стената. Клекна и се вслуша.
— Мисля… мисля, че е лай — каза Зейн, когато и останалите се струпаха около Крейг.
— Определено е куче — каза доктор Огден.
— Не, не куче… а вълк! — поправи го репортерът.
Бе разпознал характерния лай. Неведнъж му се бе случило да го чува през последните няколко дни. Не можеше да скрие изумлението си.
— Това е Бейн!
Три слепи мишки
9 април, 16:04
Полярна станция „Грендел“
14. Приклекнала на една пресечка между тунели, Джени вдигна юмрук, за да нареди на Бейн да пази тишина. Вълкът ръмжеше и се притискаше плътно до нея, за да я пази. Мат го бе обучил да реагира на команди с жестове — особено полезно нещо, когато си на лов в гората.
Но в този случай дивечът бяха те.
Том Помаутук стоеше зад нея, притиснат от Ковалски. Посочи зеления ромб, който маркираше тунела вляво.
— Оттук — прошепна той, останал без дъх от ужас.
Джени даде знак на Бейн да води. Вълкът тръгна бавно напред — настръхнал, дебнещ. Последваха го.
През изминалия половин час на няколко пъти бяха видели зверовете — масивни, гладки и мускулести създания. Но бяха намерили начин да ги държат настрана — точно както бяха сторили с първото.
Джени стискаше здраво сигналния пистолет. Експлозията от светлина и горещина беше достатъчна да дезориентира създанията и да ги накара да избягат назад — но въпреки това продължаваха да вървят подире им. А им оставаха само две ракети, които вече бяха заредени в двуцевния пистолет, други амуниции нямаха.
Светлината около тях внезапно замига и за един дълъг миг се възцари пълен мрак. Том изруга и почука фенерчето в стената. То светна отново.
— Дори не си го и помисляй — изстена Ковалски.
Фенерчето, измъкнато от сандъка за извънредни случаи в самолета, беше старо. Джени никога не бе сменяла батериите му. Прокле немарливостта си, когато фенерчето примигна отново.
— Хайде, скъпа — отново изстена Ковалски.
Том разтърси фенерчето, този път с две ръце. Но нищо не можеше да го накара да светне отново. С него бе свършено.
Тъмнината ги обгърна, стовари се тежко отгоре им, притисна ги един към друг.
— Бейн — прошепна Джени.
Усети познатото допиране до крака си. Пръстите и докоснаха козина. Потупа кучето отстрани. Ръмжеше — съвсем тихо, но вибрациите се усещаха през ребрата му.
— И сега какво? — попита Том.
— Сигналните ракети — отвърна Ковалски. — Можем да запалим едната и да я носим. Може и да издържи, докато намерим някоя безопасна дупка по-далеч от гадините.
Джени стисна сигналния пистолет.
— Останали са ми само две. Как ще държим съществата настрана?
— Точно сега трябва да виждаме съществата, ако искаме да отървем кожите.
Джени не можеше да възрази на тази логика. Отвори оръжието и извади едната ракета.
— Чакайте — прошепна Том. — Погледнете надясно. Това не е ли светлина?
Джени се загледа, като се напрягаше да види нещо в тъмнината. Накрая забеляза неясно петно светлина. Нещо блестеше през леда.
— Може би това е станцията?
— Не е възможно — отвърна Том. — Би трябвало все още да сме доста далеч от входа.
— Е, но във всеки случай е източник на светлина. — Ковалски се размърда до Джени. — Хайде да проверим. Запали ракетата.
— Не — Джени продължаваше да се взира в призрачната светлина. Върна сигналната ракета обратно в цевта. — Така няма да можем да виждаме източника.