Мат разбираше каква е причината. През тази седмица имаше магнитни бури, които объркваха всички съобщения в северните региони. Хвърли поглед към катастрофиралия самолет. Можеше да си представи ужаса на последните мигове — паника, отчаяние и потрес.
Гласът на мъжа леко трепна. Наложи му се да преглътне, за да продължи да говори.
— Нямахме друг избор, освен да кацнем тук. И тогава… и тогава…
Мат се пресегна и го потупа по рамото. Останалата част от историята бе повече от очевидна.
— Всичко е наред. Ще те измъкнем оттук. Но първо трябва да видя раната ти.
Отиде до Марая и извади медицинския пакет. Можеше да осигури наистина пълна първа помощ. Мат лично го беше приготвил, като използва опита си на зелена барета. Освен обикновените марли, бинтове, лепенки и аспирин, в него имаше малка аптечка с антибиотици, антихистамини, антипротозоли и активен въглен. В пакета бяха включени местна упойка, спринцовки, шини за обездвижване и дори сте-тоскоп. Извади шишенце с кислородна вода и проми раната на главата.
— Е, Крейг, защо си се запътил към Прудоу? — попита Мат, без да прекъсва работата си.
Човекът определено не приличаше на работник на нефтена сонда. При онези хора черният петрол и машинното масло просто не можеха да се измият от гънките на ръцете и се бяха превърнали в нещо като татуировки. Дланите на мъжа обаче бяха съвсем чисти, а ноктите му — добре оформени и поддържани. Мат предположи, че е инженер или геолог. Всъщност имаше вид на учен човек и с доста проницателен поглед оглеждаше коня, кучетата, поляната и околните планини. Единственото, което избягваше да гледа, бе разбитият самолет.
— Не пътувах до Прудоу Бей. Там само щяхме да заредим и да продължим към една изследователска база на полярната шапка. Дрейфуваща станция „Омега“, част от изследователската програма НАЛЕДЕКС.
Мат намаза раната с антибиотичен крем и я покри с марля.
— НАЛЕДЕКС ли?
— „Научни ледови експедиции“ — обясни Крейг и трепна, докато Мат поставяше лепенката. — Петгодишен съвместен проект на Военноморския флот и цивилни учени.
— Май съм чувал нещо за това — кимна Мат. Групата използваше подводниците на флота, за да събира данни на хиляди километри извън обичайните морски пътища, и се ровеше на места, които не бяха посещавани никога дотогава.
Сети се обаче още нещо и сбърчи вежди. — Мислех, че проектът е завършил през деветдесет и девета.
Думите му привлякоха изцяло вниманието на мъжа. Очите му леко се бяха разширили от изненада, когато се обърна към Мат.
— Не гледай външния ми вид, аз съм наблюдател на дивеча и рибата — обясни Мат. — Затова съм запознат в една или друга степен с по-големите изследователски проекти в Арктика.
Крейг го изгледа изпитателно с преценяващите си очи, след което тръсна глава.
— Е, прав си. Официално НАЛЕДЕКС завърши, но една от станциите — тази „Омега“ — се озова в Зоната на сравнителната недостъпност на полярната шапка.
Където няма хора, помисли си Мат. ЗСН бе най-отдалечената част на полярната шапка, най-трудна за достигане и почти напълно изолирана.
— Заради възможността да се изследва районът отпуснаха допълнителни средства само за нея.
— Значи си учен? — попита Мат, докато затваряше медицинския пакет.
Мъжът се разсмя, но в смеха му не се долавяше истинско веселие.
— Не, не съм никакъв учен. Командироваха ме от вестника. „Сиатъл Таймс“. Политически репортер съм.
— Политически репортер ли? Мъжът сви рамене.
— Но какво…
Мат внезапно млъкна, когато чу шум на самолетен двигател. Погледна нагоре. Небето бе покрито с ниски облаци. Бейн заръмжа, когато шумът се засили.
Крейг се изправи на крака.
— Друг самолет. Може някой да е уловил сигнала за бедствие.
От облаците се появи малък самолет и се спусна към долината, но запази височина. Мат го изгледа, докато прелиташе над тях. Също „Чесна“, само че по-голяма от самолета на Брент. Май беше „Скайвегън“ 206 или 207, пригоден за осем пътници.
Свирна на Марая да се приближи и извади бинокъл. Отне му миг, за да намери самолета и да го фокусира. Изглеждаше съвсем нов… или прясно боядисан. Нещо рядко срещано по тези краища. Теренът не бе особено благосклонен към летателните апарати.
— Дали са ни видели? — попита Крейг.
Самолетът се наклони и започна бавно да кръжи над долината.
— При този пушек трябва да са слепи, за да ни подминат.
Въпреки това Мат бе обхванат от безпокойство. През изминалата седмица не бе забелязал нито един самолет, а днес виждаше цели два. А и вторият бе прекалено чист, прекалено бял. Докато го наблюдаваше, вратата на товарното отделение отзад се отвори. Това им беше хубавото на по-големите модели. Такива самолети се използваха, за да превозват ранени до най-близката болница. Задната врата бе идеална за товарене и разтоварване на носилки, или в най-лошия случай — на ковчези. Но можеше да се използва и за още нещо.