— Какво искаш да кажеш? — изръмжа Ковалски.
— Ще трябва да намерим пътя в тъмното — Джени прибра пистолета и зашари с пръсти. — Дай ръка.
Ковалски взе дланта и в своята. Другата и ръка намери Том.
— Тук, Бейн — прошепна тя и тръгнаха. Ковалски водеше.
Подобно на три слепи мишки, те се затътриха по тунела към следващия завой в посока на източника на светлина. Напредваха бавно. Джени усещаше странно напрежение в челюстите си, сякаш бе стиснала зъби — едва доловима вибрация някъде дълбоко зад кътниците. Не я бе напускало още откакто се озоваха в тунелите. Може би бяха вибрации от генераторите или моторите, произвеждащи електричество за базата горе.
Но не бе убедена. Щом се намираха далеч от станцията, защо усещането като че ли се засилваше?
Направиха още няколко завоя, приближавайки към източника на светлина.
— Май се спускаме все по-надълбоко — каза Ковалски.
Трудно можеше да се разбере в пълния мрак дали матросът бе прав.
— Вече трябва доста да сме се отдалечили от маркирания тунел — обади Том. — Като едното нищо можем да се изгубим.
— Светлината става по-силна — каза Джени, макар че не беше съвсем сигурна. Може би просто очите и бяха привикнали към тъмното. Усещаше сърбежи сякаш вътре в главата си. „Това пък какво е?“
— Напомня ми за разказите на дядо за Седна — прошепна Том.
— Седна ли? — не разбра Ковалски.
— Едно от божествата ни — обясни Джени. Знаеше, че може би не трябваше да говорят толкова много, но гласовете на другите действаха успокоително в мрака. — Инуитски дух. Нещо като сирена. Казват, че примамвала рибарите в морето и ги карала да гонят светещия и образ, докато не се удавят.
— Първо чудовища, сега пък и духове… Наистина мразя Арктика — Ковалски стисна пръстите и по-силно.
Продължиха напред, всеки потънал в собствените си мисли и страхове. Джени чуваше как Бейн пристъпва и пъхти до нея.
Минута по-късно заобиколиха извития тунел и се озовах пред източника на светлина. Идваше от ледената пещера пред тях — или по-точно от срутилия се участък от отсрещната стена. Ледът блестеше като сапфир, направо ослепително след непрогледния мрак.
Пуснаха се и забързаха напред. Ковалски влезе пръв в пещерата и се огледа.
— Задънена улица.
Том и Джени го последваха и се заеха да изучават разрушената част от стената.
— Но откъде идва тази светлина? — попита Джени. Чуха я.
— Хей! — разнесе се глас някъде отвъд. Женски. Бейн излая в отговор.
— Кажи ми, че това не е Седна — изсъска Ковалски.
— Не, освен ако не е научила английски — отвърна Том. Джени шътна на Бейн и отговори на вика.
— Хей!
— Кой е там? — обади се друг глас, този път мъжки. Джени се шокира, когато го разпозна.
— Крейг? Пауза.
— Джени?
Тя забърза напред. В разбитата част от стената имаше вертикална цепнатина, широка не повече от пет сантиметра. Светлината идваше през нея. Към тях се взираха лица. Бяха само на метър разстояние. Очите и се напълниха със сълзи.
„Щом Крейг е там, тогава със сигурност и Мат…“
— Как… Какво правите тук? — попита Крейг.
Преди да успее да отговори, Бейн отново започна да лае. Джени се извъртя да го смъмри, но вълкът се бе обърнал към тунела, по който току-що бяха дошли.
Към тях се взираха червени очи, отразяващи слабата светлина.
— Мамка му! — промърмори Ковалски.
Създанието предпазливо се спусна в пещерата и със сумтене пое към тях. Този звяр бе най-големият от всички, които бяха виждали.
Джени измъкна сигналния пистолет, прицели се и стреля.
Огнена следа се изви през ледената пещера и избухна между предните лапи на звяра. Възпламенилата се сигнална пакета ги заслепи всички с ярката си светлина.
От силния блясък съществото се изправи на задни лапи, след това се стовари отново на пода. Отстъпи заднешком навътре в тунела, бягайки далеч от огъня.
Том и Ковалски пристъпиха по-близо до нея.
— Не можем да разчитаме, че онова нещо няма да се върне скоро — каза матросът.
Джени стисна пистолета.
— Имам само още един изстрел — тя се обърна към цепнатината. — След това нямаме с какво да ги прогоним.
Крейг се обади оттатък:
— Това са грендели. Били са замразени в продължение на хилядолетия.
Джени остави засега тази тема. Един друг въпрос я интересуваше много повече.
— Къде е Мат?
Крейг въздъхна. Измина известно време, преди да отговори.
— Разделихме се. Намира се някъде в станцията, но не зная къде точно.
Джени усети нещо недоизречено в думите му, но нямаше време да влиза в подробности.
— Трябва да намерим начин да се измъкнем оттук — продължи тя. — Фенерът ни се изтощи, а ни е останала само една сигнална ракета.