Чакаше какъвто и да било отговор. Миниатюрният УКВ — предавател в подплатата на канадката му беше в състояние да излъчва силни сигнали, способни да проникват през леда. Въпреки това му бе необходима специална антена чиния, насочена към точните координати, която да може да приеме сигнала. Антената бе разположена в базовия лагер на „Делта Форс“ на около шестдесет и пет километра оттук. Устройството го проследяваше откакто се озова тук през изминалата нощ.
И въпреки че бе необходимо само да прошепне, за да предаде заповедите си на отряда под негово командване, приемането се оказа проблем. Анодизираната нишка, вплетена в канадката му, беше слаба антена при толкова много лед. Трябваше да се махне от тази замръзнала дупка, за да подобри връзката.
Въпреки това слаб сигнал най-сетне стигна до него, макар че прекъсваше.
— Делта… приемам.
— Състояние?
— Целта… потопена. „Омега“ е под контрол. Очаквам нови заповеди.
Крейг си позволи прилив на задоволство. „Дракон“ беше извън играта. Идеално. Натисна микрофона по-силно до гърлото си.
— Делта Едно, сигурността на футбола компрометирана. Измъкването затруднено поради руско присъствие. Всеки враждебен ход от ваша страна може да доведе до защитна реакция, при която да се унищожат всички данни наред с базата. Ще се опитам да се измъкна от полярната станция. Ще се обадя за евакуация при първа възможност. Действайте само по моя заповед.
Отвърна му пращене, последвано от откъслечни думи:
— …усложнение… два хеликоптера изгубени… жертви… само една птичка все още лети.
„Мамка му!“ Крейг трябваше да откаже от опитите да разбере какво се е случило. Сигналът бе прекалено накъсан.
— Все още ли сте мобилни?
— Да, сър.
— Добре. Пазете „Омега“. Мобилизирайте евакуационен екип само при моя заповед. Ще се опитам да се свържа с вас.
— …едно… разбрано.
— Оспрей, край. — Крейг пусна приемника и той се прибра обратно в качулката. Цялата група го гледаше с изумление.
— Кой си ти? — попита Аманда.
— Истинското ми име е без значение. Засега и Крейг е достатъчно.
— Тогава какъв си?
Устните му се свиха. Имаше ли смисъл да крие? Ако искаше да осигури целостта на данните, щеше да му е нужна помощта на всеки от тях. Затова предпочете да бъде честен.
— Аз съм от ЦРУ, отдел за взаимодействие със Специалните части. Временно командвам отряда на „Делта Форс“, който е освободил „Омега“.
— Значи „Омега“ е свободна? — попита Аманда.
— Засега — той махна към цепнатината. — Но това не ни е от полза тук. Трябва да се махнем от тази станция.
— Но как? — обади се стоящият наблизо доктор Огден.
Крейг отново махна към цепнатината.
— Те са успели по някакъв начин да се доберат дотук. Ще се измъкнем по същия път.
— А гренделите? — попита Магдален.
Крейг отиде до сандъка с празни бутилки от водка, който бе преместил по-рано, и изгледа групата.
— За да оцелеем, ще трябва да действаме заедно.
16:17
Пламъците отново лумнаха в цепнатината и накараха Джени да отстъпи назад.
„Слава Богу…“
Преди малко, когато огънят изгасна, тя се бе приближила предпазливо и бе надзърнала в сърцето на неотдавнашния пожар. Само на тридесет сантиметра от нея цепнатината се бе превърнала в истински проход — тесен, но все пак преодолим.
Почти бяха успели.
За миг се уплаши, че горивото е свършило. Бе чула неспокоен шепот, но след това маркучът се появи отново и тя се махна.
Пламъците отново се хвърлиха жадно в тунела, пробивайки си път през леда. Щяха да успеят. Въпреки това Джени стоеше със затаен дъх. Обърна се към Том и Ковалски, които заедно с Бейн пазеха входа.
Том забеляза, че ги гледа.
— Още е там. Сенките продължават да се движат.
— Гадината няма намерение да се откаже от кльопачката — добави Ковалски.
— Ще стои настрана, докато огънят продължава да гори — каза Джени, добавяйки наум „надявам се“.
— В такъв случай искам една шибана огнехвъргачка за следващия ми рожден ден — измърмори сърдито Ковалски.
Джени се загледа в тъмния тунел. Спомни си името, което беше използвал Крейг — грендел. Но какво представляваше в действителност този звяр? Сред народа — битуваха митове за духове китове, които излизат от океана и отмъкват млади мъже и момичета. Беше си мислила, че подобни разкази са просто суеверия. Сега не беше толкова сигурна.
Огнените езици отново изчезнаха, привличайки вниманието и. „Какво правят оттатък?“
Джени чакаше. Виждаха се само слаби пламъчета. Отново пристъпи към цепнатината, готова да извика. Но изведнъж в прохода се появи тъмна фигура и се провря през тясната цепнатина. Беше увита в мокро одеяло.