Одеялото бе захвърлено настрани и във внезапно появилата се светлина се очерта фигурата на висока слаба жена, облечена в синьо термично трико. Светлината идваше от миньорския фенер в ръката и. Тя го вдигна.
— Аманда… доктор Рейнълдс! — възкликна Том.
Джени разпозна името. Ръководителката на дрейфаща станция „Омега“.
— Какво става? — Ковалски махна към цепнатината. — Мислех си, че ние би трябвало да дойдем при вас.
— Промяна в плановете — каза тя, като се взираше в тях. — Май тук е по-безопасно, отколкото там вътре.
Сякаш за да подсили думите и, от другата страна се разнесе изстрел, последван от звън на метал.
И втората появила се от прохода фигура махна азбестовото си одеяло. Беше Крейг. Помогна на идващия след него да се измъкне навън.
— Знам, че вече звучи банално, но руснаците идват.
Още четирима души — трима мъже и една жена — се промъкнаха през цепнатината. По лицата на всички имаше едно и също изражение на ужас. Бейн ги подуши, промушвайки се между краката им.
Най-възрастният от тях се обърна към Крейг.
— Руснаците стрелят по вратата.
— Сигурно се опитват да ни задържат на място — каза Крейг. — По всяка вероятност другите идват през сервизните шахти.
Ковалски посочи обратно към цепнатината.
— Като се има предвид какво ни чака там, бих предложил да отидем и да развеем бяло знаме.
— Пак ще ни убият — поклати глава Крейг. — А тук поне разполагаме с достатъчно огнева мощ, за да се изправим срещу гренделите.
Той извади нещо от джоба си. Беше стъклена бутилка от водка, пълна с тъмножълта течност и запушена с парче плат.
— Имаме десет такива. Щом сигналните ви ракети са ги държали настрана, тогава и коктейлите Молотов също биха се справили.
— Какво ще правим? — попита Джени.
— Изчезваме оттук — отвърна Крейг. — През онази вентилационна шахта.
— А на мен тъкмо започна да ми харесва — обади се Ковалски.
Джени поклати глава. Планът бе прекалено дързък.
— Но горе ще измръзнем до смърт. Виелицата продължава с пълна сила.
— Няма да се крием — каза Крейг. — Отмъкваме паркираните снегомобили и изчезваме към „Омега“.
— Но руснаците…
— „Омега“ е била освободена от отряд на „Делта Форс“ — прекъсна я Аманда. — Ще се опитаме да стигнем до точката на евакуация.
Джени млъкна поразена.
Ковалски вдигна очи нагоре.
— Страхотно, мамка му! Изчезваме от проклетото място точно преди да бъде освободено от специалните части. Трябва да поработим по шибаните си графици.
Джени най-сетне си възвърна дар-слово.
— Откъде знаете всичко това?
Аманда посочи с палец към Крейг.
— Приятелчето ти тук е от ЦРУ. Контролира отряда на „Делта Форс“.
— Какво? — Джени се извъртя към Крейг.
Погледите им се срещнаха в мига, когато от другата страна на цепнатината отново се разнесоха изстрели.
— Трябва да се размърдаме — каза той. — Да намерим онази вентилационна шахта.
Джени остана замръзнала на място — умът и бе прекален зает да асимилира цялата нова информация.
— Какво става, по дяволите?
— По-късно ще ти обясня. Сега не му е времето. — Докосна ръката и и каза по-меко:
— Наистина съжалявам. Не исках да ви замесвам във всичко това.
Измъкна се покрай нея, извади първата бутилка, запали парцала със запалката си и се насочи към тунела. Щом влезе в него, запрати бутилката колкото се може по-надалеч.
Огнената експлозия бе страхотна, горящата течност се пръсна по коридора. Джени зърна за миг как звярът с размери на бик побягва зад завоя.
— Да вървим — каза Крейг и се насочи напред към пъкъла, — Нямаме много време.
16:28
Натоварен с награбените от оръжейната пушки и амуниции, Мат се закатери по стълбата след Гриър. Капитан Брат бе приклекнал в шахтата горе, осветена от военното фенерче писалка, висящо на врата му. Помогна на Гриър да се вмъкне в тунела.
Докато се качваше, Мат хвърли поглед надолу. Уошбърн наблюдаваше двата тунела, водещи към сервизното помещение и държеше пушката си в готовност. Високата жена не допускаше никакви рискове. Групата бе стигнала до второто ниво и сега се готвеше да продължи нагоре.
Мат се изкатери по оставащите скоби, забити в ледената стена. Една ръка се пресегна и го хвана за качулката, за да го изтегли нагоре.
— Някаква следа от групата на цивилните? — попита Мат, запъхтян от тежестта на оръжията. Всичките му джобове бяха натъпкани с гранати.
— Не. Остава ни само да се надяваме, че са успели да си намерят добро скривалище.